Мозъкът ми е като добре сварен картоф, а способността да използвам правилните думи на моменти се превръща в предизвикателство от ранга на нерешима математическа задача. И все пак всичко е в реда на нещата.
Бременна съм – спи ми се през целия ден, понякога ми се яде сладолед, а понякога искам към него и пакет слънчогледови семки.
Това обаче по никакъв начин не ме прави много по-различна, отколкото бях преди няколко месеца. Пичове, не съм болна, бременна съм.
Ако попитате мъжа ми, няма да е напълно съгласен.
„Не, не, не! Не ставай! АЗ ще ти налея вода!?“, или „Не!!! Не се навеждай, да си вземеш падналия шал! Аз ще ти го подам!“, или „НЕЕЕЕ! АЗ ЩЕ ТИ ВЪРЖА ОБУВКИТЕ, ТИ НЕ МОЖЕШ САМА!“
Резултатът е, че свареният картоф започва да кипи, защото в крайна сметка не съм саката или инвалидизирана, точно обратното. Чувствам се отлично, а с малкия пришълец в корема ми живеем в перфектна симбиоза – аз му осигурявам хранителни вещества и скривалище, а той на мен – място в метрото и на опашката в магазина.
Нямам нужда обаче от специални привилегии и това някой друг да прави всичко вместо мен през цялото време. Аз съм нормален човек, който си функционира отлично – мога не просто да си свърша работата за деня, но и да си приготвя сама вечеря и дори да я изям без чужда помощ.
Мога да пусна пералня и прахосмукачка, мога дори да изляза до магазина, без това да предизвика земетресение или световна криза. Мога и да се наведа, за да си взема шала.
Мога и да се изправя след това без чужда помощ.
Бременността е особено преживяване, което трудно може да се опише с думи. Но ако има една дума, с която със сигурност НЕ го описва – това е „болна“ съм.
