Имам си една странна привичка, която повечето хора не разбират. Когато ми трябва съвет, си го искам. Когато не ми трябва, не го търся и предпочитам да не го получавам.
Това обаче няма как да се случи. Тук даването на съвети е национален спорт, който малцина не практикуват, а особено в моментите, в които жената забременее и роди, броят им се умножава докато получаващият съвети не се прегъне под тежестта им. Помните ли как Хари Потър и приятелите му се опитваха да се докопат до чашата на Хелга Хафълпаф в един трезор в Гринготс и при всяко докосване, чашата бълваше още и още горещи фалшиви чаши, докато не ги затрупа.
Е, те се измъкнаха с помощта на един змей, но младата майка няма змей на разположение. Е, освен един дребен, но той не може да помогне.
Има различни видове съвети: свръхдобронамерени, които могат да ви натикат на дъното на пъкъла с най-най мили намерения; проявяващи загриженост; прикриващи желание за контрол и пожелателни с намек, че ако не ги спазите, ще следва някаква санкция от страната на съветващия.
Любимият ми вид обаче, онзи, при който в гърдите ми започва да бушува ураган от мрачни чувства и желание да обърна масата, са съветите-предупреждения: онези чисти заплахи, маскирани като съвети, които обещават най-мрачни сценарии в незавидно бъдеще.
Например:
„Почивай си докато можеш, че после…“
Обикновено се отправя със злоблива усмивка към бременна жена, от която се очаква да лежи възнак в продължение на 9 месеца, за да събира сили за момента, в който бебето ще се появи и тя никога повече няма да легне и никога повече няма да спи. Този съвет обещава на бременната задължително и задължително мъчително безсъние в продължение на поне десетилетие и я подсеща, че е добре да си почива сега, въпреки че лежането й причинява болки и я кара да се чуди какъв е смисълът от живота, защото роди ли… край.
„Наслаждавай се сега, че после като проходи…“
Когато жената вече е родила и още се чуди на кой свят се намира, винаги се намира по някой добър съветник, който да й каже, че сега е моментът да бъде супер щастлива и да се наслаждава на всеки миг с малкото крещящо създание, защото после то ще проходи и… ще стане страшно. Тя ще тича след него, ще се изтощи, ще отслабне драматично, няма да може да седне никога повече… Винаги се намират доброжелатели, които представят прохождането на детето като някакво събитие, което слага точка на покоя и превръща майката в кравата Йо, преследвана от стършела от старогръцката митология. Много са сладки.
„Радвай се, че не говори, че като проговори става страшно“
Много често младите майки са супер притеснени дали детето се обръща навреме, дали сяда навреме, дали пропълзява навреме, дали прохожда и проговаря навреме. Те се консултират с лекари, форуми, близки, роднини и всякакви други чудовища и по някаква странна ирония на съдбата, най-смислената констатация, която получават, е напълно безсмисленото „Всяко дете си е индивидуално“.
Проговарянето, да, е индивидуално и зависи от 1001 фактора. Няма място за ужас и тревога, ако на 2 години детето не рецитира сонетите на Шекспир. Няма място за притеснение ДОРИ ако на 3 години не може да казва „Епопея на забравените“. Много съветници си мислят, че успокояват майката, като й казват да се наслаждава на липсата на говор, защото проговори ли… никога няма да млъкне. Само дето едва ли някоя притеснена майка ще благодари, че детето й още не говори от страх, че като проговори ще й избие тъпанчетата.
Спокойно. Когато детето проговори, не става страшно. Става интересно.
„Прави секс докато мъжът ти още те иска, че след раждането…“
Ех, ех.. .така си е, да, да, разбира се. Връзката между един мъж и една жена, които са направили общо дете, се основава единствено и само на секс. И ако тялото на жената се попромени, КРАЙ. Всичко приключва. Тя ще остане сама със стриите и отпуснатия си корем, а той веднага ще си намери любовница. Защо не две? Ако външният вид на жената не е перфектен, никой няма да иска да прави секс с нея, разбира се. Защото, и това се разбира, само перфектните жени правят секс. Така че… бързайте сега, забравете за хемороидите, големия корем, болките в гърба и сънливостта и се мятайте върху мъжа си за един тек животинско чукане, защото после край.
„Внимавай със…“
Знаете ли, нашата култура е насочена сякаш изцяло към предпазливостта, а безопасността е издигната във висша ценност. Наистина, не е лошо да живеем така, че евентуално да надживеем Кърт Кобейн. Но това безкрайно насаждане на страхове от ранна детска възраст до последен дъх просто изличава смисъла от картата на живота.
В крайна сметка, наистина ли най-най-най-важното е „да сме живи“? Уплашени, предпазливи, парализирани като зайци пред автомобилни фарове, но живи?
Не съм сигурна. Хората в последно време имаме нужда от вдъхновение, от увереност, от вяра, от самочувствие, от надежда, от устрем и полет на мисълта и желанието. А не от един безконечен низ от зловещи предупреждения за всевъзможни опасности, дебнещи на всеки ъгъл. Непрекъснатото наливане на страх и боязън от какво ли не ни превръща в тревожни хора и тежки невротици и ни зазижда в килията на страха, от която не се излиза лесно.
Искате ли да ви кажа една тайна? Когато навън завали, не е нужно НА СЕКУНДАТА панически да се скриете някъде. Не е нужно веднага да облечете дъждобран, да извадите чадър или да се заврете в сграда с гръмоотвод. Да, има опасност да се намокрите и да настинете. Принципно има опасност и да ви удари гръм. Но вероятността просто да се намокрите и нищо да не ви стане е толкова по-голяма, а отнемането на напрежението, че „ей сега ще се намокря и ще стане нещо страшно“ е толкова облекчаващо.
Та хей, бременните. Вие си знаете, че може да изгорите на слънце, да настинете на течение, да пометнете, ако пренесете хладилник до четвъртия етаж, да припаднете от ниска кръвна захар, ако не ядете или да качите холестерола си ако набивате нон-стоп пържоли в зехтин.
Но чуйте още нещо: не внимавайте толкова много за всичко. Светът не е задължително опасно и враждебно място, което ви мрази и гледа да ви навреди. Или поне не искате да бъде такова за детето ви, нали?
Така че внимавайте. Ако твърде много се страхувате… кой знае какво ще стане.
