На сина ми Давид – Расти щастливо, Малко мишленце…
В една прекрасна слънчева утрин в края на лятото Скеар и Геар пасяха на плажа. (Всъщност “пасяха” май не беше точната дума в случая. В интерес на истината Скеар и Геар бяха двама млади сиво-бели гларуса и макар и да не харесваха особено имената си, те похапваха на ръба на прибоя по начин, изключващ при всяко положение пасенето като начин на хранене. Като всеки уважаващ себе си гларус и двамата обикновено похапваха рибки, миди, рачета и скариди… понякога дори и остатъците, които оставяха след себе си край морето тълпите от туристи.
Всъщност Скеар и Геар дори се гордееха с факта, че все още се препитават по този исконен за рода им начин и досега – далеч след като повечето им сродници отдавна бяха зарязали замърсеното и обезрибено море и летяха далеч над града, за да търсят препитание сред боклуците в контейнерите за смет). Та така – в тази тъй слънчева утрин в края на лятото двамата си похапваха каквото там намереха край пр
ибоя, когато изведнъж Скеар се облещи и се вторачи в плитчината край Южния плаж, където се вливаше старата септична яма с помийните води от старата част на града. Какво става, пич?- изграчи Геар и го погледна с бялото на очите си. Скеар не отговори ( Нещо не твърде типично за гларус като него, който не млъква по цял ден, че и понякога и нощем) и се придвижи с леки скокливи движения – заради куция си крак – към ръба на прибоя, където изхвърлените от водите нежнозелени водорасли вече бяха успели да се спекат и да станат мръснокафяви под безмилостните лъчи на слънцето, здравата омешани с мидени черупки и хорски боклук, съставен предимно от пластмасови чашки, празни бутилки, парчета миналогодишен вестник и останки от спукани автомобилни гуми.
Хей, Скеар! Мхм? – отвърна замислено Скеар и отново подскочи накуцвайки към водата. Геар разпери лениво криле и ловко планирайки с утринния ветрец, се намери с един отскок до него:
Какво става, бе?! Шшшт… Тихо… Ще ги изплашиш… – загадъчно отвърна Скеар. Геар затвори човката си с глухо хлопване (той беше по-малък с два месеца от Скеар и знаеше кога трябва да си трае и кога не) и се опита да надзърне над рамото на брат си във водата, в чиято повърхност слънчевите лъчи се отразяваха в този ранен час като в огромно лъскаво огледало. В първия момент не видя нищо. После над пясъчното дъно (водата надали беше по-дълбока от две-три педи) изведнъж съзря да се носят размитите очертания на сребрист облак, който променяше формата си във всеки един миг от своето движение. В предния край на сребристия облак нещо се червенееше. Цялата работа – макар и съвсем хич, ама никак да не му беше сезона – досущ приличаше на ято новородени рибки сафрид… е, може би само без това червеното в края, но все пак… Геар внезапно забрави, че брат му е с два месеца по-голям и че това предполага все пак известна предпазливост и воден от повика на внезапно пробудения си от глад стомах, изкряка:
– Храна! Манджа! Папане! Fish food! Морски дарове, пич! Атакаааааа…
– Млъкни, хлапе…- неочаквано изскърца със зъби (или по-скоро с човка) Скеар и отново докуцука по-близо до водата – Аз… аз ги познавам… Това не е НАШАТА храна… Но – нека оставим за миг прегладнелите Скеар и Геар на брега – и да се върнем малко назад във времето и пространството.
Няколко дни по-рано Мърфи лениво се рееше в любимия си ъгъл сред водораслите и зорко наблюдаваше празната стая отвъд стъклото. Всъщност в момента стаята не беше съвсем празна – на един фотьойл под прозореца според обичая си се беше излегнал Мъркащия рижав тип (който в момента въобще не мъркаше, но пак си беше рижав колкото си иска) и тихичко похъркваше в съня си. Мърфи го наблюдаваше със слабо отвращение и тихичко мечтаеше да му извие врата. Работата беше там, че обикновено Мъркащия рижав тип – или поне в моментите, когато не спеше като заклан на фотьойла, всячески се стараеше да докопа и да закуси с Мърфи, нещо, което сгорчяваше живота на последния и го караше да мечтае за лоши работи. В това време отвъд прозореца на стаята два млади гларуса – единият който очевидно беше куц, доволно кълвяха трохите, които Сладката Кая тайно им изсипваше на перваза всяка сутрин за закуска. Докато Мърфи мрачно фиксираше през стъклото врага си, към него откъм ъгъла на Бълбукащите Мехурчета вкупом се приближиха Попи, Густав, Мия, Сам, Фелиция и Фифи. Както си им беше обичая, всяка сутрин по това време след храна, те се събираха край него, за да чуят мъдростите за деня. Мърфи беше нещо като самозван водач на групата. Твърде мълчалив и умозрителен, той обикновено се изразяваще с мъгляви сентенции и афоризми, неразбираеми май за никого другиго, освен за самия него. Точно заради това му беше излязло име на мъдрец, а на всяка изречена от него дума останалите казваха “Законите на Мърфи”.
Добро утро!- поздрави бодро Попи – гъвкав, игрив и закачлив младеж, чиято основна цел и радост в живота за ужас на другите очевидно бяха ежедневните майтапи. Добро утро! – процеди и старият заядливец Густав.
Добро утро! – изчурулика празноглавата красавица Мия.
Добро утро! – присъедини се и изтънчения паркетен кавалер Сам.
Добро утро! – мрачно каза вечната песимистка Фелиция.
Добро утро!- дойде редът и на грозноватата и глупавичка, но добродушна Фифи.
Добро утро!!!- присъедини се и обичайният Хор някъде долу, от ниското. Мърфи без желание се изтръгна от съзерцанието си и от сладките си мечти и изгледа групичката пред себе си.
Добро утро, хора…- поздрави той.
Законите на Мърфи!!!- откликна веднага Хорът от ниското. Мърфи ги изгледа накриво.
Тук му е мястото да отбележим, че Мърфи според обичая си поздрави всички други, освен анонимния хор от ниското. За това естествено си имаше причина, както и за всичко друго. Като всеки друг обитател на Аквариума, и Мърфи таеше тайни предубеждения към Хора. Мърфи беше достолепен представител на прастария род на Бетите – индонезийските бойни рибки, и беше освен мъдрец, и аристократ по душа. Разкошните му пурпурночервени плавници, физиономията му на благодушен булдог и способността му да може да диша и ПОД водата и НАД водата и без друго го правеха една наистина особена персона. Докато в същото време Хорът беше съставен от плебеи – охлювчета, миди и скариди, които цял живот живееха на Дъното и никак, ама никак не ги биваше да плуват. Днес Длъгнестата вещица се кани да ни пресели в онзи, по-добрия свят…- дълбокомислено пророни Мърфи
– На Онова място… Законите на Мърфи!!!- откликна Хорът.
Че защо? Нали Сладката Кая и Чипоносия Додо и се примолиха да не го прави!- възкликна празноглавата красавица Мия от рода на Скалариите. Ама че си проста!- процеди по навик старият заядливец Густав, който като един истински Барбус на младини беше сребристосив и винаги готов за бой, а сега просто сребристосив и заядлив.
Сладката Кая и Чипоносия Додо са малки и безсилни…- констатира мъдро Мърфи.
Законите на Мърфи!!!- възкликна Хорът. Пъргавият и винаги готов за майтап Попи от рода на Даниото се стрелна от една страна на друга, после ловко възви източеното си сребристо тяло, красиво нашарено с по-тъмни надлъжни ивици и се изсмя: Е, ако не е Длъгнестата вещица, ще е Мъркащия рижав тип… Нали, Мърфи, хахаха!
Тишина! – изсъска черната като смъртта Фелиция от рода на Молинезиите и с едно помръдване на перките застана пред Мърфи – Имай уважение към мъдреците, младежо! Да, да, бабке. – изхили се Попи и смигна на яркочервения Сам от рода на Хелерите, който по стар навик се опитваше да впечатли хихикащата Мия с острия като игла меч на края на опашката си. Идат! ИДАТ! – възкликна уплашено грозноватата Фифи от рода на Гупите и безуспешно се опита да се скрие зад гърба на Сам, който пренебрежително отмина и отново се присламчи към Мия.
Тихо!- нареди Мърфи – Скрийте се зад водораслите!
Законите на Мърфи!!!- споходи ги Хорът, докато всички рибки мигновено се шмугваха в благословената защита на близкия изумруденозелен гъсталак – между Апарата на Бълбукащите Мехурчета, Големия Горещ Нагревател и Термометърът Който Знае Всичко (дори и температурата). В този момент в стаята отвъд стъклото на Аквариума влязоха Господарите на Къщата. Първи бяха Боботещия гном и Дребната мърморана, следвани от малките си – Сладката Кая и Чипоносия Додо. След тях в стаята се вмъкна Длъгнестата вещица, а след нея докуцука и Древната мумия.
Надавайки недоволни писъци, гларусите с мощни махове на крилата си отлетяха към морето, което се виждаше в далечината отвъд покривите на къщите – първо куцият, после и по-малкият. Мъркащия рижав тип веднага се свлече от фотьойла (понеже много добре знаеше, че той не е негов, а на винаги сърдития Боботещ гном) и най-нагло започна да се отърква като последен подлизурко в краката на Длъгнестата вещица. Марш, Гарфийлд!- изквича тя с дразнещия си, проскърцващ и заядлив гласец на стара мома (който, както и гласовете на всички останали Господари на Къщата прозвуча за Мърфи и останалите най-общо като “Бъл-бъл, гъл-бъл…”)
– Лоша котка! Лоша! Лельо…- в един глас и се примолиха Сладката Кая и Чипоносия Додо и побързаха да прегърнат Мъркащия рижав тип, това неприятно същество, помисли си навъсено Мърфи, зорко наблюдавайки сцената иззад скривалището си сред водораслите, където се бяха сврели вкупом всички. Млък! – избоботи Боботещия гном и се настани на фотьойла, където само до преди миг похъркваше доволно Мъркащия рижав тип – Нито дума повече, че не знам какво ще направя… Кой какво разправя?- попита глуховато Древната мумия, но никой не и обърна внимание. Моля те, скъпи. Недей така с децата…- подхвана Дребната мърморана по обичая си, но Боботещия тип я изгледа и тя млъкна веднага. Попитай ги! Попитай ги какво пише в бележниците им!- изквича Длъгнестата вещица и ловко ритна Мъркащия рижав тип, който изквича за голяма радост на Мърфи и се скри под дивана.
Какви метежници пък сега? – поинтересува се напразно Древната мумия. Защо имат двойки, че и бележки даже, а? Забежки ли?!? Млъкни ма, мамо! Защо имате слаби оценки и забележки, бе?- избоботи Буботещия гном, който ако и да беше дребен на ръст (и твърде незначителен счетоводител в службата си), наистина боботеше здравата у дома си. Ами.. ние не сме виновни…- каза виновно Сладката Кая и заби поглед в килима. Ъхъ… никак даже… – додаде и Чипоносия Додо и зарови с върха на обувката си някаква въображаема дупка в пода. Дребната мърморана веднага се хвана на въдицата: Видя ли, скъпи! Нищо не са направили децата… Какво станало с яйцата? Мамо, моля те, млъкни най-сетне! Не са направили, а?! Не са направили?!… Хм – дайте си бележниците, хаймани! Ама, тате… Никакво “ама”! Чухте татко си…- вмъкна с пискливия си гласец Длъгнестата Вещица и злобно се захили. Мърфи и останалите затаиха дъх сред водораслите в Аквариума. Хорът се стаи в ниското сред пясъка на Дъното. Дори сякаш Апаратът за Бълбукащи Мехурчета като че ли започна да бълбука някак по-тихо. Гадна Длъгнеста вещица…- отрони тихичко Мърфи и останалите скръбно поклатиха глави. Законите на Мърфи!!!- едва чуто откликна Хорът от Дъното. Спукана ни е работата!- възкликна черногледата Фелиция. Че то е ясно това…- заядливо вметна и Густав. Кое е ясно?- в един глас запитаха Мия и Фифи. Тихо бе, глупачки такива!- рече навъсено и Сам, който в този момент дори беше забравил да се перчи пред женорята. Шшшт…- просъска Мърфи.
Законите на Мърфи!!!- рече Хорът и никой не посмя да му противоречи. В това време Сладката Кая и Чипоносия Додо неохотно подадоха бележниците си на Боботещия гном. Той ги погледна неодобрително и избоботи: – Срамота! – Каква врата?- подпита недочуващо Древната мумия. – Тихо, ма мамо!- прошепна Дребната мърморана. – Срамота! – продължи да боботи Боботещия гном – Какви са тези двойки?! Какви са тези забележки за неприлично поведение?! ВЕДНАГА ОТГОВАРЯЙТЕ! – Ами… – Ъъъ… – Не са си написали домашните. И не са си научили урока… За трети път тази година…- вметна услужливо Длъгнестата вещица с очевидно доволен вид. – Лельо! – Какво бельо? – Млъкни, ма мамо! Боботещия гном изгледа сърдито малките:
Помните ли каква беше уговорката? Тате, не! Помните ли? Аквариумчето, дечица… Аквариумчето…- самодоволно им напомни Длъгнестата вещица и потри костеливи ръце. Не, недейте!- изпищяха в един глас Сладката Кая и Чипоносия Додо. Какво ще запейте? Мамо! До един час аквариума да го няма! Ще ви дам аз едни рибки, папагалчета, костенурки и котки! Като си оправите оценките, тогава ще си вземете нови рибки. Ясен ли съм?!- рече Боботещия гном и стана от фотьойла – Леля ви ще се погрижи за останалото. Той излезе от стаята, а след него се помъкнаха Дребната мърморана и Древната мумия. Какво било останало?- попита Древната мумия на излизане. Мамо, млъкни най-сетне!- изплака Дребната мърморана и затвори вратата. В Аквариума настана тишина, нарушавана единствено от Апарата за Бълбукащи Мехурчета. Длъгнестата вещица се ухили и подбра малките пред себе си. А малките плачеха. Когато всички излязоха от стаята, Мъркащия рижав тип се измъкна изпод дивана, погледна за миг с копнеж Мърфи, примлясна апетитно, после се настани самодоволно на любимия фотьойл на Боботещия гном и се унесе в сладък сън. Ако хвърлиш във въздуха една филия, намазана с масло…- подхвана дълбокомислено бетата Мърфи – Тя ще падне неизменно на земята откъм намазаната си страна…
Законите на Мърфи!!!- уточни Хорът на рачетата, мидите и скаридите. Какво е това филия?- попита празноглавата скалария Мия. А масло?- допълни глуповатата гупа Фифи. А прости женски риби?- изкикоти се майтапчията-данио Попи. Ама че сте прости!- заключи с досада барбусът Густав. Шефът иска да каже, че ни е спуката работата. – допълни скептично молинезията Фелиция и като размаха леко катранено черните си гръдни перки клъвна някакво почти невидимо едноклетъчно водорасло от стената на Аквариума. Ще ни излеят в… ОНОВА МЯСТО!- изкрещя хелерът Сам. “Онова място”, хахаха…- изкикоти се по навик даниото Попи и направи нервен пирует около тях – Интересно название за… смъртта… Не съвсем…- додаде спокойно Мърфи – Аз имам една мечта… Законите на Мърфи!!!- рече Хорът. По-точно сън… Законите на Мърфи!!! Или пък приказка…
Законите на Мърфи!!! Каква?- извика Мия. Каква?- подскочи Фифи. Е, каква де?- кисело допълни и Густав и сребристото му, странично сплеснато и нашарено с тъмни ивици тяло заплашително проблесна в светлината на сутрешното лятно слънце.
КАКВА?!?- присъединиха се всички в глас. Накратко…- въздъхна Мърфи – Виждали ли сте някога онова огромно изумруденосиньо Нещо отвъд прозореца в далечината, накъдето отлитат ония две хранени от Сладката Кая птици (едната от които очевидно е куца)? Да!- отвърнаха всички в един глас. Законите на Мърфи!!!- не закъсня и Хорът от дъното. Е, легендата гласи, че Там всичко е вода… Много вода, безбрежна вода, цялата вода на света… Много повече, отколкото е в нашия Аквариум… Там всичко е вода, а наоколо е пълно с водорасли, с риби и раци, с миди и медузи, със скариди и хиляди още непознати нам твари… Хората го наричат Океан… Океан… – въздъхнаха рибите в Аквариума.
Законите на Мърфи!!!- откликна верноподанически Хорът. И там няма Стъкла. Няма Аквариуми. Няма Апарат на Бълбукащите Мехурчета. Няма Голям Горещ Нагревател. Няма Термометър Който Знае Всичко (дори температурата)… НЯМА ХОРА (нито пък Мъркащи рижави типове)…
Законите на Мърфи!!! И… Там… Там ще отидем ние… Законите на Мърфи!!! Там?!- възкликнаха в един глас Мия и Фифи. А стига бе!- изхили се Попи. А… има ли червени женски?- осведоми се делово Сам. Загубена работа. – рече навъсено Фелиция.
Нас ще ни излеят в… в Онова място… след час.- кисело ги осведоми Густав и допълни – Празни приказки. Има път и от… от Онова място…- тежко рече Мърфи – Тъй казва легендата…
Законите на Мърфи!!!- възкликна Хорът.
Път?!- изкрещяха всички.
Път…- въздъхна Мърфи – Нарича се… канализация… Старата канализация на стария град…
Законите на Мърфи!!!- потвърди от глъбините Хорът и този път като че ли никой не посмя да подложи на съмнение това. И после изведнъж часовникът в стаята отмери точно час. И влезе Длъгнестата вещица. И стана страшно.
“Не!” – изпищя безсилно Сладката Кая.
“Не!” – извика и Чипоносия Додо. “Хахаха!” – отвърна Длъгнестата вещица, а после грабна аквариума пред очите на разтрепераните малчугани и… го изля целия в тоалетната чиния – заедно с Мърфи и Попи, с Густав и Мия, с Фелиция и Сам, с Фифи и Хорът на рачетата, мидите и скаридите, с водораслите и водата, с Апарата на Бълбукащите Мехурчета, с Големия Горещ Нагревател и Термометърът Който Знае Всичко (дори температурата)… После стана тъмно. И студено. И никой не знаеше къде е, какво е, защо е…
Водата ги отнасяше със свистене към незнайни царства, може би към смъртта… или нещо още по-страшно. Беше непрогледен мрак, а шуртяшата струя ги носеше и носеше и носеше през завои и катакомби, през шахти и канали, през непознати и страшни места към… неизвестността. И изведнъж в далечината проблесна светлина, а водата се успокои. Очите им привикнаха към здрачината. Сърцата им забавиха забързания си бяг. Хрилете им отново задишаха спокойно. Плавниците спряха безсилно да се мятат. После… после всички изплуваха вкупом като малко сребристо облаче в морето, само разкошните пурпурночервени плавници на Мърфи блестяха в алено в единия му край.
– Къде сме?- изписка Фифи.
– В Океана…- отвърна спокойно Мърфи, но… някъде по дългия ужасен път по каналите явно бяха загубили своя Хор от миди, рачета и скариди и сега вече нямаше кой да възкликне както преди: “Законите на Мърфи!!!”.
– Океана?!? – А има ли тук огледала?- запита Мия.
– А червени женски?- не остана по-назад Сам. – Много е… тпу… солено…- отбеляза мрачно Фелиция.
– Искаш ли и черен пипер?- присмя и се Попи. – Уф, че сте прости всичките!- кисело забеляза Густав и им обърна сребрист гръб.
– Внимание!- изкрещя внезапно Фифи – ГЛАРУСИИИИИИ…
Кая и Додо стояха самички в стаята и горчиво плачеха. Бяха успели да оправят двойките си, забележките в бележниците отдавна бяха забравени, а леля им най-сетне си беше отишла да живее в къщи в другия край на града, заедно с бабата, след дълго и предълго гостуване, но… те бяха тъжни както никога досега. А бяха тъжни, защото не можеха току така да прежалят ужасната, нелепа и безвъзвратна загуба на аквариума с любимите си рибки, в чието изчезване пръст имаше именно тази тяхна леля – старата мома, лоша жена… длъгнеста вещица такава… Сега Кая и Додо седяха на дивана до прозореца и плачеха. Внезапно някъде се почука. Двамата изведнъж се сепнаха и чак забравиха да плачат.
Какво става?- изплашено запита Кая. Някой… почука…- неуверено отвърна Додо. Почукването се повтори. Този път май беше по-силно. Двамата стреснато повдигнаха глави. Май се чукаше на прозореца. (“Невъзможно – рече си Кая – Та ние сме на осмия етаж!”) Оказа се обаче възможно, и още как. Особено ако имаш криле.
Виж!- извика Додо . Това са твоите гларуси!
И Куция!- присъедини се Кая и се засмя за пръв път през този ден. Отвъд стъклото, през прозореца ги гледаха техните два гларуса – Куция, който си им беше любимец, а и беше по-умния от двамата, и Малкия, който очевидно следваше навсякъде баткото. Познаваха ги – нали си ги хранеха вече от няколко месеца. Сякаш отгатнал мислите им, Куция отново почука с човка по стъклото.
Отвори им…- рече внезапно Кая, без да знае защо. Ама… ние нямаме храна сега…- каза Додо. Нищо… Отвори… Додо отвори прозореца. После стана нещо странно. Вместо както винаги да отворят човки (а този път те бяха здраво стиснати, сякаш носеха нещо ЦЕННО вътре) и да закрякат за храна, двата гларуса влетяха внезапно в стаята (принуждавайки изпадналия в паника Гарфийлд да скочи стремглаво от фотьойла и да се скрие на сигурно място под дивана) и кацнаха точно до празния аквариум, който децата в пристъп на едва сдържана мъка кой знае защо бяха напълнили отново с вода и бяха засадили няколко самотни водорасли. После като по даден знак – естествено Куция както винаги беше пръв – гларусите отвориха уста и като че ли… хм … повърнаха направо вътре в аквариума пред сащисаните погледи на децата.
Птиците одобрително се спогледаха, отръскаха зиморничаво перушината си и след това… просто отлетяха през разтворения прозорец с доволно блеснали – както се стори по-късно на Кая и Додо – очички. Невярващи на очите си братчето и сестричето най-сетне се отърсиха от вцепенението си и отърчаха до аквариума. В първия момент им се стори, че из глъбините му, сред водораслите, пърха някакво доста размито сребристо облаче с нещо червеникаво в единия край, а после… после те отново сякаш можеха да виждат, можеха да различават нещата, можеха да повярват в щастието си и… … и видяха как Мърфи и Попи, и Сам, и Фелиция, и Мия, и Фифи, и Густав отново плуват в дома си, в аквариума, у тях, а Хорът на рачетата, мидите и скаридите както обикновено пълзи кротко по дъното на своя воден свят…
Пфу!- рече Геар – Пич, имам гаден вкус в устата.
Защо? Не обичаш ли риба?- незлобливо се обади Скеар.
Не и сладководна, по дяволите! Особено ако няма да я ям.
Е, поне участва в едно добро дело. Да, ама още съм гладен.
Няма проблеми, братче! Виж само колко водорасли и мидени черупки има по брега! Че и остатъци от храната и боклука на хората. Дай да му похапнем!
Става, пич! И така – за втори път в нашия разказ – в една прекрасна слънчева утрин в края на лятото Скеар и Геар отново пасяха на плажа. (Всъщност “пасяха” май не беше точната дума в случая.
В интерес на истината Скеар и Геар бяха двама млади сиво-бели гларуса и макар и да не харесваха особено имената си, те похапваха на ръба на прибоя по начин, изключващ при всяко положение пасенето като начин на хранене. Като всеки уважаващ себе си гларус и двамата обикновено похапваха рибки, миди, рачета и скариди… понякога дори и остатъците, които оставяха след себе си край морето тълпите от туристи. Всъщност Скеар и Геар дори се гордееха с факта, че все още се препитават по този исконен за рода им начин и досега – далеч след като повечето им сродници отдавна бяха зарязали замърсеното и обезрибено море и летяха далеч над града, за да търсят препитание сред боклуците в контейнерите за смет). Факт е, че след този случай двата гларуса продължиха да посещават перваза пред прозореца на стаята на Кая и Додо, където доволни кълвяха трохите, оставени им за закуска от децата. Факт е и, че всеки път когато в стаята нямаше никой (освен онзи дебелак – Мъркащия рижав тип), откъм аквариума в ъгъла едно сребристо облаче с размазани очертания и червеникаво петно в единия край като че ли… хм… им махаше … някак си… хм… абе приятелски с ръка… каквото и да значеше това. А гларусите бяха доволни. Особено Скеар с куция крак…
Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.
