Нова приказка: Велосипедчето

| от Надя Чернева |

Нова приказка за „лека нощ“ от конкурса НАПИШИ МИ ПРИКАЗКА в Mamamia.bg. Очакваме вашите ръкописи тук! Нека да творим и да четем повече на децата заедно! За най-добрите ще има чудесни награди. А от юни до декември ще излъчваме Приказка на месеца, чийто автор ще получава 150 лв. парична награда.

Имаше едно велосипедче – искрящо синьо, със сребърно звънче и блестящо бели гуми. Много красиво велосипедче беше. То живееше в магазина за детски играчки и по цял ден си мечтаеше как в магазина ще влезе весело русо момченце със сини очи, на цвят досущ като него и как двамата весело ще препускат по улици, паркове и градинки. Ех, мечти…

Всеки ден велосипедчето напразно се взираше през витрината и пресяваше тълпата отвън. Нито едно русо момченце със сини очи не влезе в магазина. Но то не забелязваше малкото момиченце с кафяви плитки и огромни черни очи, което всеки ден заставаше пред витрината, там в ъгъла на тротоара и с възхищение гледаше красивото велосипедче. И ето, че един ден чудото се случи!

С весел смях в магазина нахлу малък юнак с руси къдрици и искрящи сини очи. Велoсипедчето затаи дъх… Не можеше да повярва на очите си. Но ето, че детето се засили право към него, яхна го и през смях каза на човека до него: – Татко, това е моето велосипедче! Ние отлитаме! Човекът се усмихна на продавачката и сви рамене, плати на касата и излезе след своя палав син. Само малкото момиченце пред витрината на ъгъла на тротоара изпроводи с тъжен поглед веселата двойка.

„Мечтата ми се сбъдна!“ – не вярваше на късмета си синьото велосипедче. Двамата с Тони (така се казваше момченцето) препускаха по улици, паркове и градинки, точно както в мечтите му. „Животът е прекрасен!“ – мислеше си велосипедчето и звънкаше весело със сребърното си звънче… Но….. Винаги има едно НО, защото животът не е само веселба и това трябва да го разберете всички, мили мои деца.

Та, в един прекрасен ден Тони реши да се състезава със своите приятели. Щурите момчета се изкачиха на върха на едно хълмче и полетяха с пълна скорост надолу по склона. Всичко вървеше прекрасно и Тони беше начело до момента, в който един стърчащ от земята корен не препъна велосипедчето и двамата с Тони полетяха във въздуха в две различни посоки…

Тони извади късмет и се търкулна по меката трева на хълма, отърва се само с голяма уплаха, но велосипедчето се стовари в камънака до близките храсти, одра прекрасната си искрящо синя боя и изкриви спиците на предната си гума. Когато Тони се свести от уплахата, той стана, поизтупа прашните си панталони и каза с насмешка пред наобиколилите го приятели: – Щях да съм пръв, но това скапано велосипедче ме предаде. Не ми трябва повече тази бракма!

Тони ритна нещастното велосипедче и го заряза в храстите, ожулено и с изкривени спици. Времето минаваше, заваля дъжд, велосипедчето започна да ръждясва, но по-страшното беше, че ръждясваше доброто му сърце, което още не можеше да повярва и да приеме предателството… Но… Тук отново се появява едно НО, за да разберете, мили мои деца, че никое нещастие не трае вечно и че надеждата и вярата са най-прекрасните неща на света.

В един студен дъждовен есенен ден малкото момиченце с кафявите плитки и големите черни очи се разхождаше унило в парка, защото неговите родители нямаха парички за играчки, а още по-малко за велосипедче. То тръгна нагоре по хълма свило вратле в протритото палтенце и мушнало премръзнали ръчички в джобчетата си. Не щеш ли, пред очите му изскочи точно нашият герой, нещастното зарязано велосипедче, бившият искрящо син красавец със сребърното звънче и блестящо белите гуми. Само че сега съвсем не изглеждаше блестящ…

Момиченцето не можеше да повярва на очите си! Това ли е то??? Прекрасното велосипедче от витрината??? За което си мечтаеше от цяла година??? Момиченцето бързо вдигна велосипедчето, извлече го от храстите и с преливащо от щастие сърчице го закара до дома си. Там добрият й татко се погрижи велосипедчето да възвърне предишния си блясък.

Нашият герой отново беше искрящо син, със сребърно звънче, съвсем изправени спици и блестящо бели гуми. Рая (така се казваше момиченцето) по цял ден седеше пред велoсипедчето притихнала от неизразимо щастие и час по час забърсваше прашинките по него. Гледаше снега през прозореца и с нетърпение очакваше пукването на пролетта, когато заедно щяха да препускат по полянките. И ето, че дълго очакваният ден настъпи, сутринта пекна топло слънце, птичките чуруликаха в забрава, а Рая яхна своето най-любимо другарче и полетяха заедно пияни от щастие! Какво си мислеше велосипедчето ли? Кажете вие, мили деца…