Шарена есен, градът е пълен, трафик, смог и почва да се стъмва рано. Голямата раница за пътуване вече е прибрана в гардероба и пак е време да си намеря работа, съдейки най-вече по изпразнената си касичка, след месеци на път, през седем различни страни. Но нека да върна лентата няколко месеца назад, когато всичко започна…
Средата на май месец е, а ние сме двама приятели и колеги, добре привикнали с комфорта на корпоративната си заплата. И привилегии към нея, като допълнителното здравно осигуряване и, разбира се, това да си работиш от къщи, както и преобладаващата липса на реална работа за вършене. Ах, какъв подарък от съдбата, и какъв прекрасен капан за авантюристичния дух!
Да, ама не, защото лятото непогрешимо настъпваше, разбуждаше бунта на кръвта и ни връщаше във времето преди пандемията, когато в топлите месеци бродехме по света, по непознати улици, в чужди коли, със случайни хора и приятели на познати на полу-познати приятели край лагерни огньове, край паркираните им коли и разхвърляните ни палатки, край рекички и езерца, в царството на комарите по залез!
Наистина, лесно се размечтава човек и не че ние бяхме неблагодарни за този шанс с фирмата и за всички тези привилегии, до които не бяхме се докосвали преди нито другарчето ми, нито аз, обаче още месеци преди този момент вече ни глождеше чувството за нещо изначално гнило в идеята да загърбиш цялата спонтанност на живота в името на материалната сигурност, с нейната 40-часова работна седмица, месец след месец, година след година.
Тогава лесно идва на ум и заплахата от това да си пак без кинти, ноооо! … Някой ден сърцето ще те съди затова, че само си го залъгвал с някакъв предварително планиран 20-дневен отпуск в годината.
Всички, които този филм сме го играли, също знаем как (не)очаквано се случват неща, разваля се времето, правим ремонт, чупи се колата и безценните дни, които сме си изработили, често не ни носят разтуха от тъпия, душепогубващ, 11-месечен театър на работа.
Особено в корпорации, колцентрове и тем подобни – там всички сме само заради парите. Усмихваме се и се правим, че ни пука – всъщност, някои хора действително се самоубеждават, че им пука и че това, което правят, има смисъл, за да не загубят разсъдъка си – и участваме във всяка малоумна анкета за щастие на работното място, която ни пращат, докато обслужваме безстрастно продавачи, купувачи, онлайн казина и фирми за доставки, за да може някой да продава повече, да пълни яко джобовете и да си премести някой ден компанията в някоя страна с по-евтина работна ръка. Но хайде дотук с баналната критика на корпоративния живот.
Ключовият момент в цялата история дойде една вечер, естествено докато пиехме бирички в градинка, и темата за лятото отново дойде на дневен ред, някак заедно с темите за войната (в Украйна) и инфлацията (навсякъде).
Очевидно нещата глобално отиваха на зле (и все още е така), потенциално катастрофално зле, особено ако си представим на какво ли може да е способен луд диктатор с накърнено его и ядрен арсенал. И така, мислехме си ние как ще пожертваме още едно почти цяло лято в бачкане и събиране на „бели (бели?!?) пари за черни дни“, и за възможността пак да ни задумкат пандемии, ограничения, повече конфликти, ядрени зими и по-обезценени пари, докато ние продължаваме да циклим зад компютрите, и всичко това вече ни се струваше ужасяващо и никому ненужно!
Тук вече на всички им е ясно как постъпихме ние с моя авер тогава, и трябва да ви споделя, че дори родителите ми, които познават тежки времена и залагат сериозно на материалната сигурност, ме разбраха и подкрепиха, наред с още куп приятели, които, всеки по своя си начин, аплодираха този мъничък триумф на авантюризма.
Разбира се, отначало нямах намерение това пътуване да продължи толкова дълго (3-4 месеца), даже боязливо премислях да се примоля за някакъв дълъг неплатен отпуск, вместо да рискувам нещата скоро да се прецакат – не бях спестил чак толкова! Не стана, и да, накрая ударих фатално спестяванията си. При все че аз и приятелите ми сме от „ония, дето ходят по палатки“, както се изказа един случаен подслушвач, най-често си готвим храната, не купуваме чадъри и шезлонги по претъпкани курорти, но и това не ме спаси.
Просто пътуването често опиянява, случват ти се неща, губиш вещи и документи, изпускаш полети или имаш проблеми с колата. Такъв ми беше късметът този път, че бедите наистина не бяха малко. А винаги има и моменти, когато просто трябва да дадеш и да се насладиш на мига, вместо само да се стискаш от страх пред несигурното бъдеще. То винаги е несигурно.
Много неща не се случиха магически, както си ги представях, но сега съм пак тук, във все същата София, но зареден с нова енергия и впечатления, написал и пишещ немалко поезия, с избистрени очи за красивото и желание да давам и да създавам. Забелязвам също, че все още се намира работа и май няма да умра от глад.
Привилегирован съм, че имах възможността да си позволя това пътуване. Разбира се, не всеки има този късмет, както и невинаги е подходящ моментът. Мога да се обзаложа обаче, че всеки, който чете това, познава поне шепа хора, които хем могат, хем не смеят години наред да си позволят, или са забравили как да изоставят сигурността, рутината и монотонното за нещо повече от поредната предварително планирана ваканция.
Мисля си, в крайна сметка, че не е толкова страшно спонтанното и неизвестното, колкото са липсата им и самият страх. Най-хубавите неща в живота се случват, когато им дадеш шанс да се случат!
Вижте още:
Щом на Крапец няма отърване от „Луда по тебе“, значи никъде няма
