Твърдят, че или обичаш Париж, или го мразиш. Няма средно положение. Аз обаче опровергавам тази аксиома, понеже отношението ми към този град винаги е било и си остава амбивалентно. Нито го мразя, нито го обичам. За мен градът е Тимо и неговата малка фън-шуй квартира на Place de l’Estrapade, където, между другото, „живее“ и героинята на Лили Колинс от „Емили в Париж“. Париж е също кафенетата в Марѐ, площадчето като от пощенска картичка от 30-те на улица Mouffetard, момичетата с ярко червени устни и разрошени коси, които четат дебели книги с пожълтели страници в метрото, както и нощните кавги за територия между проститутките около боклучавите хотели в Монпарнас.
През първата ми вечер това лято в Париж приятелят ми Тимо ме извежда на малко необичаен туристически тур, който бих нарекла „По стъпките на Тимо и неосъществените му любови из парижките потайности“. Може да звучи мистично и интригуващо, но всъщност турът се състои в изминаването на една почти двукилометрова отсечка по rue du Montparnasse, след края на която завиваме по дългата едва 300 метра rue de la Gaîté, известна също като Quartier Rouge, или квартала на червените фенери. Разказите си за различните сгради, покрай които минаваме, Тимо щедро илюстрира с интимни, за да не кажа направо анатомични подробности от лични преживявания.
– В това кафене се видях с един младеж от Grinder. Много симпатичен, спортуваше редовно, с големи бицепси, голям пакет и така нататък, ама малко скучен беше, като си отвореше устата. А в съседното пък се видях с един друг. Но в различен ден, де. Или май беше в същия ден, но по различно време… Не помня точно.
И още:
– А ето това е едно много хубаво хотелче, в което мислех да заведа един Себастиен, обаче след като си поговорихме малко в бара преди това, реших, че няма да си наемаме стая. В края на краищата не мога да си лягам с всеки, само защото прилича на Луи Гарел!
Забелязвайки същисания ми поглед на завиждаща жена, която последно е излизала на среща преди пандемията (и то тази от 1346-а година!), Тимо възкликва:
– Какво, бе Вуче? Защо ме гледаш така? Аз съм един много зает човек, който упорито и почти всяка вечер търси любовта. Не мога да седя и да чакам да ми падне от небето.
Не съм от типа хора, които сърдито размахват пръст, ако нещо не е спрямо техните разбирания или очаквания, но искам да отбележа, че ако НЯКОЙ търси романтика и завършек от типа на „Тhey lived happily ever after“ в мобилни приложения за запознанства, по-добре да спре веднага. Защото ето ви го Тимо – 400 срещи „на сляпо“ по-късно все още е на същото ергенско дередже, на което го оставих преди пандемията (тази от 2020-а).
Вижте още: Няколко трика за мъже, начинаещи в Tinder
Аз самата се бях зарекла, че сега, като отида в Париж, ще се опитам с всики сили да се отърся от стресовите преживявания, които ми се насъбраха през последните няколко седмици, месеци, години и изобщо през последното десетилетие. За целта ще накарам Тимо не да си купим една каса розе, която да си я изпием на балкона, както правим обикновено, а да отидем… на лов за пишки. С пушки или прашки, без значение, стига да има лесна плячка. В крайна сметка защо не – градът предлага неизчерпаем резерв не само от вина и деликатеси, модни предизвикателства и интелектуални забавления, но също и от много възможности за сексуални преживявания „за всяка възраст, пол и занятие“. И защо не, дори за намиране на любовта.
Сигурно се питате как става това – как се заклещва някой парижанин во веки веков (или поне до развод) за краткото време, докато човек е на екскурзия, в командираовка или на гости, както в моя случай. Ето някои хрумки, които си нахвърлях наум, докато траеше личният ми кръстоносен, или по-скоро виненосен поход в търсене на Prince Charming, pardon – Charmant.
Къде да го заковете… Почвам с грешните места.
Кафенета
Вероятността красив мъж, който седи САМ на кръгла масичка, кръстосал крака във великолепни чепици, и чете „Le Parisien“, да е хетеросексуален и сингъл, е 3 на 100. Ако ще се хващате обаче за тия три процента, прав ви път: търчете от кафене на кафене (към днешна дата те са около 5 хиляди на територията на френската столица) от изгрев до залез слънце и пак няма да има гаранция, че ще попаднете на точния човек.
Барове и дискотеки, след 22 часа
След като сте ударили на камък с кафенетата, в тези места за социални срещи със сигурност ще намерите много повече пресен дивеч за отстрелване. Проблемът е в това, че алкохол и свалка в бар рядко се оказват добра комбинация. Не само в Париж, но и в който и да е друг град по света. И най-вече Студентски.
Uber
Макрон определено загази заради скандалните разкрития около политическото лобиране за Uber, но и вие не може да очаквате нищо положително от компанията. Поне не в романтичен план. Да започнете свалка с шофьор, когото сте си поръчали чрез мобилното приложение, е повече от лоша идея. Не съм срещала, нито пък съм чувала някоя жена да се е запознала с готин парижанин, докато я е карал в личния си автомобил в натоварения градски трафик! В Париж всички ползват метрото – дори богатите и красивите. Чувствайте се свободни да пренебрегнете този съвет в случай, че си падате по французи, на които френският не им е първи език. Даже не им е и втори.
Къде обаче е подходящо да се запознаете с някой потенциален Сирано дьо Бержерак, но, ако може, без носа? Ето моите предложения.
Квартални паркове, в които се игрее петанк
Вярно, изборът там е ограничен между мъже на възраст 60-85, но то и за камамбера казват, че става по-хубаво с годините, т.е. като плесеняса едно хубаво.
Кейовете край Сена
Които през лятото се превръщат в плажове. Хем ще може да хванете малко тен, хем да видите какво предлага пазарът на мъжка плът „в натура“.
Tinder
Знам, че по-горе ви препоръчах да забравите за мобилните приложения и вместо това да се придържате към добрата, стара аналогова свалка, но като размислих, стигнах до извода, че когато сте в многомилионен град като Париж, в който разполагате с ограничено време да намерите любовта, не се брои за „преписване“, ако си осигурите няколко срещи-разузнавачки чрез този популярен апликейшън.
Вижте още: Романтици, анонимни перверзници, женомразци: По Tinder-a ще ги познаеш
Не подражавайте на парижанките
Човек, докато се разхожда по улиците на града и оглежда жените (но не туристките с техните удобни, но грозни „обувки за ходене“, шушлякови якета „против внезапен дъжд“ и полющващи се над коланите „любовни дръжки“), с горчивина установявя, че парижанките са много висока летва за прескачане.
Това е така. Но и не е така.
Като се опитвате да преборите конкуренцията, копирайки пословичния за парижанките небрежно-елегантен и, държа да натъртя, вроден стил, няма да постигнете нищо и крайният резутат от цялото мероприятие ще бъде „очи пълни, ръце празни“. Изобщо няма смисъл да им подражавате като носите барети и плисирани поли, размятате нагоре-надолу топли франзели и четете Балзак, понеже тези жени са парижанки по професия и нямат нужда от гореизброените стереотипни аксесоари на френската идентичност, за да им личи от сто метра, че са професионалистки. Вместо да се напъвате да биете парижанките с тяхното оръжие, бийте ги с вашето най-силно такова, а именно вашата националност. Която, няма смисъл да напомням, не е френска. Вие може и да се съмнявате в неговата афективност, но то всъщност е вашият Star-Wars-ки светлинен меч. И веднага се обосновавам.
Ако има нещо, което да отегчава до смърт доста голям брой от парижаните, макар да визирам най-вече разведените такива, това са именно парижанките. Човек и да обожава еклери, ако ги яде всеки ден, рано или късно ще му втръснат, нали така? И ще пожелае например да си хапне проста филийка хляб, намазана с масло. Или лютеница, както е в нашия конкретен случай. Една чужденка, независимо от колко компрементирано на фона на евросъюзничеството етническо потекло да произхожда, винаги е като глътка свеж свъздух. И дано само вашият се чувства като изпълнен с мириса на казанлъшка роза, а не на дюнер!
Така че моят следващ съвет е: Бъдете себе си! Бъдете филийка с лютеница! И с малко късмет и добри пожелания и препоръки от феномените на телевизия „Евроком“ нещата може и да се получат. В края на краищата паржаните съвсем не са толкова недостижими и надути евроскептици, каквито Марин льо Пен иска да ги изкарва.
Но…
Е да, стигнахме до неизбежното „но“.
Следвайки собствените си съвети, излязох на две разузнавателни срещи. С първия мъж получих съвпадение в Tinder, а и се оказа на удобните три метра разстояние _ седеше на съседна маса в бистрото, в което вечеряхме с Тимо. Харесахме се, още щом засякохме погледи над гарафата с чешмяна вода. Другата ми свалка беше със сестра, тоест брат в спешното, където Тимо ме откара, след като ме удари ток от незаземената готварска печка в апартамента му.
Вижте още: Актьори, актриси, медицински братя и проститутки – сексизъм ли е професиите да имат род?
Седрик от бисторто беше много симпатичен, с приятни, плътни устни. Но очевидно страдаше от синдрома на Турет, понеже в един момент стана толкова непоносимо вулгарен дори за моето високо ниво на толеранс, че си тръгнах от срещата още преди разкопчаването на сутиена.
Със сестрата в спешното, Амедѐ, се стигна до преспиване с повърхностен секс у тях. Още преди сексът да започне обаче, вече бях решила, че няма начин да заживеем като влюбени гълъбчета в мансардата с мушкато на петия етаж _ заради многото стълби и моите скъсани коленни връзки. А и защото Амедѐ, чието име, както се оказа, било френската алтернатива на Амадеус, даже не знаеш кой е Моцарт!
Разочарована от двете си досегашни срещи, пак се допитвам до моя френско-български любовен консултант, философ и екскурзовод (с нарочено ударение на втората сричка), за да разбера коя е най-голямата пречка пред всяка търсеща любовта в Париж жена да я намери. С типичния си, болезнено-откровен цинизъм на обръгнал в тия работи човек, Тимо отговораря: „Не е невъзможно, разбира се, но просто всичките буржоа парижани са или вече сгаджосани, или сгодени за някоя буржоа парижанка, с която са учили заедно в елитния лицей. Така че изобщо не им се занимава тепърва да обяснявят на некоя чужденка, че сиренето е десерт“.
Но понеже Тимо не е безчувствено животно и намерението му не е било да ме отчае съвсем от любовта, бърза да добави с малко по-снизходителен и окуражителен тон:
– Дедо ми Ванчо казва, че каквото е писано на глава, на камък не ходи. Така че като нищо можеш да си намериш бленувания парижанин на най-неочакваното възможно място – докато обикаляш Пер Лашез например…
Вижте още:
На среща със скандинавец: Не е лесно и просто, като да ходиш с Влади
