Няма нужда да говорим за политика. Така или иначе, отворените граници са нещо чудесно. Всеки, който е чакал за виза или е „уреждал документи“ за заминаване, знае за какво става въпрос. Нормално и необходимо е младите хора да пътуват, да учат в чужбина, да поработят там, да преценят възможностите си и да видят на място какво предлага средата. Компютърът и телевизорът не са прозорец към света, когато имаш пълната възможност да заживееш в свят по свой избор. Българинът от миналото опозна германската провинция благодарение на „Наследството на Гулденбургови“. Днес си купуваме билет.
В началото, след 2007-а, изглеждаше по-семпло. Хората си представяха, че абитуриентите просто ще завършат право, математика, филология, социология и ще останат „там“, донякъде за да избягат от родната мизерия, донякъде защото българите са интелигентни, амбициозни и добре подготвени и няма начин да не се наложат категорично.
Постепенно и неизбежно кръгът на желаните университети се разшири, спомнихме си, че освен традиционният „Запад“ има още двайсетина европейски държави. И навсякъде е по-добре оттук. Днес, през 2017-а, не звучи екзотично, ако учите Човешки ресурси в Стокхолм, семиотика в Тарту, Бизнес комуникации в Копенхаген, журналистика в Лисабон. (Или дори актьорско майсторство някъде в Щатите, защо не?) Източноевропейците отдавна не са възприемани като екзотика, а голяма част от университетите имат програми на английски, така че изобщо не е задължително да се бърза с усвояването на местния език.
И тук стигаме до „но“-то. Защото родителите, каквото и да говорим, трябва да ударят финансово рамо, поне в началото. Няма как, намирането на работа изисква технологично време. Може да се вземе и кредит. А после? Честно казано, никак не е сигурно, че българският ген на работливост и широка усмивка ще ви помогне да се впишете в средата, да живеете добре и да се чувствате у дома си.
Харесва ли ви наистина? Това ли са най-разумно похарчените пари в живота на родителите ви?
Едно е да знаем, че скандинавките са особени жени, друго е да го изпитаме на практика („Просто не знам какво искат…“); в Шотландия вали тихо, но с месеци („Побърках се от тая влага!“); в Италия добрите компании предпочитат местни младежи, защото получават дотации от държавата за справяне с безработицата („Те са си мафиоти“); в балтийските държави е вечен сумрак („Ами хубаво е, но те и самите литовци емигрират“); испанците смятат, че са най-големите жертви на кризата („Обядват по един час“). И какво става, когато сангрията свърши? Често пъти нещо, което не сме и допускали първоначално – вместо с инженерна дейност се занимаваме със секретарски услуги, вместо бизнес развитие предпочитаме графичен дизайн. Или дори с водопровод и канализация, което по същество е чудесно, стига човек да може да се издържа и, както обичат да казват англичаните, да има стомах за това.
А ако няма?…
Може би едно от най-важните неща за личното и професионалното самочувствие е завръщането в родината да не оставя кисел вкус. След няколко години, прекарани в Западен Берлин, се озовавате в тристайния люлински апартамент на родителите си. Стаята ви изглежда така, както я бяхте оставили – ние не сме американци, баща ви не си е устроил кабинет, нито майка ви е обзавела гостна за роднините от Южна България. Гарсониерата ви в Овча Купел (ако притежавате собствено жилище) дава широка панорама срещу пушещите комини на неизмазани къщи. От квартирата, която наемате срещу НДК, се гмурвате не в нощния живот, а в неугледния смог.
София е град, който определено заспива, а стандартът в България е нисък и ви засяга независимо от размера на заплатата и претенциите. Постепенно научавате (знаехте го и преди, но детайлите някак убягваха), че пазарът на редица услуги и бизнес сфери е с размера на селски мегдан, правилата не се спазват, а международните компании „побългаряват“ стандартите си. Научавате, че това е и една от причините тези компании да са тук.
Всъщност вече ви чакат. Администратори с отличен английски, бивши студенти от чужди университети с два чужди езика, които не се нуждаят от „рефрешване“, защото са били в активна употреба до края на миналата седмица. Искате ли да носите дънки на работа, да сте сред млади хора, два дни в седмицата да работите от вкъщи, да си тръгвате точно в 19.00 и нито минути по-късно и да получавате регулярно повишение на заплатата? България, не само София, е международен хъб за аутсорсинг. Купонът може да продължи още малко. Замисляте се, че съучениците, които избраха да учат унгарска литература в Будапеща, вместо политически науки в Рим, са имали по-малко илюзии.
Родителите ви признават пред близки и познати, че завършването на музикална педагогика в Амстердам вече не изглежда като джакпот, а е просто едно от решенията, които се взимат през годините. Разказвате със смях, че колегите ви от магистратурата по международно търговско право в Бъкингам, Лондон, притежават петролни кладенци в Близкия Изток, а вашата фамилия има наследствена къща с кладенец плюс разрешение за експлоатация в Златоград.
Лошо ли е? Категорично не. Просто част от порастването.
