Какво изобщо значи щастлив брак? Лев Толстой започва своята класика „Ана Каренина“ – някои критици я смятат за най-великия роман в света – по следния начин: „Всички щастливи семейства си приличат: всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“.
Това странно въведение предполага различни интерпретации. Най-често срещаното от тях е, че всяко общество предлага добре установен, относително стандартен модел, който произвежда най-полезните резултати за хората, както като индивиди, така и като членове на семейства и общности. Придържането към тези общи принципи предлага най-добрите перспективи да бъдете щастливи. Хората, които се отклоняват от тези рамки в романтичните си търсения правят това на свой собствен риск.
Повечето от нас, съвременните читатели, се възхищават на опитите на такива женски типажи да намерят щастието, на пръв поглед въпреки всичко. Радваме се, че ограниченията, с които се сблъскват – върху собствеността, заетостта, образованието, политическото изразяване, свободата на придвижване и така нататък – са смекчени. Кой иска да се върне в 1870-те, в царска Русия или където и да е другаде?
Все пак се чудим за предизвикателството на Толстой. Има ли наистина някаква идеална форма на връзка, към която всички трябва да се стремим? В нашето плуралистично, бързо променящо се общество няма ли безброй много еднакво легитимни форми на взаимоотношения? Не можем ли да намерим щастието по различни начини, дори в онова, което някой би нарекъл „нещастни посвоему“.
За разлика от хората в традиционните общества, в романтичните холивудски филми двойките неминуемо за по любов. И за изповядващите тази форма на обвързаност всяка друга обосновка е подозрителна. Очакваме да сме „влюбени“ през прилична част от това време. Ако „разлюбим“ половинката си, ние се питаме: Защо трябва да остана с този човек?
Този скитнически импулс се улеснява чрез иначе положителните промени в уредбата на брака в западните общества. Те започват с намаляване на санкциите срещу разтрогването на брака. Църквите се интересуват по-малко от раздялата. Общата стигма за „разведен“ до голяма степен е изчезнала. За жените вече е по-лесно да си намерят работа и да живеят сами. Правната система го позволява, обикновено при условия „без вина“. Има възможности за намиране на нов съпруг или партньор, шансовете се увеличават с интернет. Децата познават други деца, които се занимават с тези проблеми.
Вижте още: Бракът ми е по-важен за мен от децата
В този контекст около 40% от съвременните бракове завършват с развод. Тази цифра се повишава над 60% при вторите бракове. Женитбата постепенно става все по-рядко и по-рядко явление.
Над половината хора обаче са щастливи в браковете си. Но дали това не е илюзорно – просто защото нещастните бракове спират да съществуват?
Кой казва, че практическата основа на брака се е разпаднала? За мнозина бракът е напрегнат ангажимент, предизвикателство, което се засилва с появата на деца.
Обикновено при тези бракове и двамата партньори работят извън дома, понякога само за да платят сметките и да сложат храна на масата. Прекарват се безброй часове в приготвяне на храна, пране и изпълняване на поръчки. Децата се движат напред-назад. Дори управлението на тези ежедневни дела не е достатъчно. В идеалния случай се създават спестявания – за образование на децата, пенсиониране и внезапни бедствия.
Брак от този вид е предприятие или кариера. И двойки, които са се справили с него, може би седнали на балкона с по питие в ръка, с право се гордеят с постиженията си.
Опасност възниква, когато предприятието се провали или промени курса. Децата растат и се отдалечават. Икономическите трудности застрашават всичко, което е построено. Хората остаряват и се местят в по-малки жилища. Единият партньор се уморява или просто вече не усеща свързаност чрез ангажимент. Какво ли ще се случи тогава?
За мнозина от нас бракът е ключов елемент от нашата идентичност. Ние разбираме себе си като съпрузи, съставни части на „двойка“. Когато се оженим, ние декларираме това пред общността си. Женените приятели и членовете на семейството обикновено имат личен интерес да поддържаме тази връзка. Съпругът (или партньорът) е социален актив.
Както по-горе, да станеш родител усложнява нещата. Съпрузите могат да се пренебрегват един друг, но не трябва да изоставят децата си. Ако се изпълняват добре, ролите на баща и майка (и особено последната) стават почетни статуси. Мнозина ще разширят идентичностите си и като баби и дядовци за в бъдеще.
В ритуалния брак много се залага на тези идентичности и на задълженията на членовете на семейството един към друг. Подчертано е, че това не са общи отговорности, а ангажименти към „определено“ семейство. Всяка родствена група е микрокосмос от свой собствен вид.
Неизброими са подредбите и правилата на тези малки светове. Спални, бани, кухни, трапезарии… Дори всички помещенищ са ограничени от социални кодове, които подробно описват кой може да прави какви неща там по кое време на деня.
Има комфорт в това да имаш собствена стая или просто обичайно място на масата за вечеря. Рутините – и ритуалните бракове подчертават това – ни уверяват в подредеността на света. Те ни помагат да разберем кои сме.
Опасността е, че тези практики могат да задушат, дори да умъртвят. В крайна сметка съвременните общества са ориентирани към промяна; и това важи особено за по-младите поколения. Едно е да имаш самостоятелна спалня или любим стол. Друго е да се чувстваш принуден да си там вечер след вечер. В един момент импулсът за стимулация надделява. И затворникът бяга.
Ами ако бяхме двойка, която ходи на места и прави неща, както когато още бяхме млади гаджета? Със сигурност това е целта на привържениците на тази гледна точка за семейството . Животът е свързан с опитване на нови неща, поемане на рискове и друго забавление. Бракът не трябва да бъде крайната точка на младежките приключения. Той трябва да бъде нейният трамплин.
Получаваме голяма доза пропаганда в тази посока от телевизията, филмите и комерсиализирания интернет. Това, което обичаме да гледаме, са млади хора – в идеалния случай, умни и добре изглеждащи – които си проправят път към и излизат от затруднения. Това, което рекламата продава, е новост, вълнение и удовлетворение. То е свързано и с възхищението на другите хора от изборите ни.
„Забавни двойки“ са тези, които постоянно обикалят наоколо, днес до Исландия, утре на каравана по морето. Върнали се от пътуванията си, те лудуват с приятели. Шумните барове и ресторанти, концертите и спортните събития са от съществено значение. Нека има рафтинг и бънджи, да.
Вижте още: Лудият живот на Кейти Прайс: Профука 50 млн. евро, разведе се три пъти и едва избегна затвора
Няма как да не подкрепим такъв щур и наситен с преживявания начин на живот Въпреки това, опасността от игривия брак е, че постоянното търсене на новости и удоволствие често е плитко и саморазрушително. Новите вълнения трудно надминават старите. Колко пъти да отидем до Гърция, да сменим плотовете в кухнята и да си купим каяк?
Единият вариант е да сменим спътника си за тези приключения. Но ако абсолютизираме този начин на мислене, и новият ни партньор не би бил достатъчен за нас.
Нашата култура празнува идеята, че бракът е квази-свещен договор между двама души, който поставя на преден план споделената интимност и трайната взаимна подкрепа. За хората това означава изоставяне на предишни егоцентрични практики и вземане под внимание на опасенията на другия. Най-важното е, че връзката между хората и това, което влагат и извличат в нея, е от значение.
В общностните бракове хората ценят споделените си моменти, дори ако това означава просто да седят един до друг и да гледат телевизия или да лежат заедно на тъмно. За разлика от забавния брак, който набляга на стимулиращи дейности, общностните партньори празнуват обвързването. В идеалния случай разширяването на семейството – с деца или по-възрастни близки – не променя този възприемчив дух.
И такива двойки се разделят. Това, разбира се, е опасността от идеализираната любов. Хората са нередовни и непостоянни; те имат апетити, които не съобразяват с любимия си. Интимностите, които са споделяли в продължение на много години, са остарели. Да бъдат с някой друг ги кара да се чувстват живи, безкомпромисни и „автентични“.
Тук трябва да отбележа, че повечето бракове са комбинации от тези видове. Всъщност най-силните могат да наблегнат и на четирите теми. Признайте също, че браковете обикновено преминават през етапи, като един вид, а след това друг стават преобладаващи. Браковете се разпадат, защото съпрузите не могат да се споразумеят за живота, който искат да споделят, и защото се обвиняват взаимно, че не поддържат еднаква визия. Подобно на Ана на Толстой, хората вярват, че имат право на нещо по-добро от сегашното споразумение. Бъдещето, неизбежно идеализирано, примамва.
Вижте още:
