Един лековат забавен филм на име „Точната бройка“, от преди десетина години, развива тезата, че ако имаш повече от 20 любовници и никой от тях не се е оказал сродната ти душа, значи никога няма да срещнеш любовта на живота си. И толкоз. Очаквано, филмът донякъде сам опровергава себе си, като показва комичните опити на главната героиня да се самоубеди, че някой от 20-те любовници, които вече е имала в интимната си биография, всъщност заслужава да си дадат взаимно шанс за изграждане на трайна и сериозна връзка.
Филмът не ме разсмива кой знае колко, но ме кара да се замисля над бройките, бройкаджийството, колекционирането на бройки, пазенето от твърде много бройки, гледането на хората като на бройки и изобщо цялото броене в интимните отношения.
В университета имах колега, който преследваше фикс идеята да „направи 100 бройки“. Не му беше кой знае колко трудно, трябва да кажа – беше хубаво момче, весело, щуро, умно, пълно с идеи за забавни нови занимания, а и, понеже за мнозина има значение, богато, „от паветата“. Успя да надскочи желания рекорд двойно, ако не се лъжа, а и, честно казано, половината курс му помогна с лични усилия. Той беше като препълнен местен ресторант – обиколиш мегдана, видиш, че всички други кръчми са празни, а в него насядало цело село, па си речеш „абе, дай да видя тука кво толкоз предлагат, бре“.
В последните години, когато сме сядали да изпием по едно уиски, той все се оплаква, че вече всичко му е скучно, всички му се струват еднакви и се чувства някак изхабен от самия себе си. Не може да се впечатли и да се влюби, емоцията му едва ли не е „оф, и днеска трябва да правя секс, ама какво да се прави, от мен да мине“.
Имам и приятелка, която си колекционираше зодиака като Yu-Gi-„Hoe“! карти, но няколко екзмепляра ѝ се изплъзнаха. Ето на – твърде много деви и не остана време за риби и скорпиони, преди да дойде време за поговорката (перифразирам я, че да сме политкоректни) „кой чел хороскопа, чел, кака се ожени“.
А знам и други човешки секс колекции (звучи цинично, защото е такова) – раси, нации, ръстове, възрасти, цветове на коси, татуси, професии; братя/сестри, майки/бащи или приятели на бивши „бройки“. Разнообразни и безкрайно обективизиращи са човешките каталози.
В контраст с това, някои други близки си останаха с между първия и третия партньор, който някога са имали. И немалка част от тях стават жертви на явлението, популярно като „the fear of missing out“, или страха да не би случайно да пропуснеш нещо, несъзнавайки, че абсолютно всички, абсолютно винаги, пропускаме нещо с всяко свое решение във всеки един аспект – дори и понякога да е това, че за прекараме една дива вечер навън, изтърваме възможността да си легнем с чай в девет.
Знаете ли кое е общото между всички изброени хора?
Всички те са осъждани за изборите си – един е прекалил, трябвало е да посмали малко, друг е бил прекомерен пуритан, трябвало е да си поживее. Мен например са ме питали както „как ще излизаш с този, сигурно е нямал други жени преди теб“, така и „как ще излизаш с този, изглежда като да е бил с половин Европа“, и в двата случая базирано на догадки и предположения върху външния вид и социалното поведение на човека, а дори не върху анализ на личната му статистика.
Всъщност, според изследвания, средният брой на сексуалните партньори на хората между 18 и 60 години е между четири и шест души. Възприятията за това кое е нормално обаче варират и са донякъде по-либерални спрямо тази статистика. Проучване от 2015 г. се спира на осем като среден общ брой за милениалите. Снизхождение за вас, ако са по-малко, възмущение, ако са повече – и в двата случая сте в грешка.
Според Woman’s Health, мъжете в 20-те си години смятат жени с повече от седем сексуални партньори за „твърде разкрепостени“, докато за жените от същата възрастова група мъжете са прекалили с от 10 партньори нагоре.
В отделно проучване на британската здравна служба Superdrug, анкетираните мъже определят горната граница на очакванията си спярмо жените 14, а жените – на 15. За да объркат нещата още повече, мъжете смятат, че по-малко от трима партньори е твърде малко. Други научни изследвания потвърждават тези констатации.
Индивдуалната история и съдба на хората често убягва на сухата статистика.
Абсурдно би било да отхвърлиш някого, с когото имаш хубави и хармонични отношения, защото си зает да гониш цифрата осем например, както и да останеш компромисно с осмия, или да откажеш на деветия, защото си обсебен от числото осем – нищо че точно то прилича на еректирала форма на знака за безкрайност. Абсурдно е да взимаш личните си решения според критерия за нормалност да безлчните други. И да третираш хората като бройки е абсурдно. Или пък да съдиш за тях според една цифра като за „твърде скучни и предвидими“ или съответно „твърде разхайтени и неспособни за връзка“. (Може би затова в началото на нови отношения половината хора фанатично избягват въпрос-„ЪТ“, докато други са обсебени от мисълта да научат цялото минало на партньора.)
Мисля също и че почти никой от нас никога не нацелва точната бройка – винаги е хем повече, хем по-малко, отколкото е трябвало. Понеже обикновено има все някой бивш партньор, за когото да съжаляваме, че сме били с него (понякога и че изобщо го познаваме), а двойно повече за някой друг, с когото сме пропуснали момента и възможността да бъдем.
Всъщност, ако ви попитат за „бройките“ ви, бихте ли отговорили честно? Ама честно?
Вижте още:
