Изневерявате ли? Въпросът е подвеждащ, не прибързвайте с отговора. Според едно американско проучване, 46% от хората в моногамни връзки признават, че изневеряват, като 24% от тях планират да продължат връзката си, но и не виждат пречка в изневярата, а други 47,5% ревизират поведението си чрез наказателни мерки като споделени пароли, взаимно следене и общи профили. Нали се сещате – от онези досадните „Галя и Данчо Пеневи“, на които с времето спираш да пишеш, защото не знаеш с кого си говориш, и се улавяш, че повече ти се чати с руски пропаганден бот, отколкото със сем. Пеневи.
Изневерявате ли? Ако първият ви порив е да кажете „категорично не“, помислете втори път. Не е задължително аферите спрямо една моногамна връзка да са задължително от сексуален характер. Има такова нещо като емоционална изневяра и някои хора тя ги наранява повече от физическата, докато други дори не вярват в съществуването на подобно явление. На повечето от нас се е случвало. Лично на мен – и от трите възможни страни на един такъв триъгълник. Неколкократно. При това веднъж съвсем симултанно.
Когато човекът, който стоеше в края на изречението „Трябва да кажа на…“, когато се случи нещо тъжно или смешно, вече не беше тогавашният ми приятел, а момче, което срещнах на протестите едно лято, на които приятелят ми нито веднъж не дойде с мен и му се струваше смешно, че ходя.
Когато приятелят ми имаше много повече какво да си каже със своя близка приятелка и колежка от работа, смееше се на шегите им в чата, докато му говоря, и предпочиташе да ѝ помогне с ремонта, отколкото да ме закара на лекар.
И когато момчето от протестите прекара месеци да ми пише всеки ден, от сутрин до вечер, за мечтите си, за страховете си, за творчеството си, за любимото си изкуство, за детските си спомени и нощните си кошмари. Само не и за това, че си има приятелка. Аз знаех, между другото, но си мълчах, и му споделях своите мечти, страхове, спомени и творби. Наличието си на приятел – не толкова. Не съм наясно дали и той знаеше и кога точно разбра.
На рождения си ден партньорът ми ми каза, че няма да празнува, а просто ще се види с най-добрата си приятелка и ще си прекарат заедно деня. Знаех, че все пак е редно да се вдигна да отида до града му, но предпочетох да отида на протести с новия си познайник същата вечер, когато се твърдеше, че полицията ще идва да ни гони с водни оръдия – не усещах морално да оставя близкия си човек и общата ни кауза точно в такъв момент. Полицията така и не дойде, за сметка на това валя като из ведро, ние се крихме в палатка на Орлов мост, обсъдихме онези си истории, които никога не сме споделяли с други хора. И живота преди раждането. И душата след смъртта. На следващия ден и двамата ни очакваха луди „семейни“ скандали. Моят – предпоследен.
Аз и момчето от протестите никога не правихме секс. Етикетирахме се като „приятели“, защото винаги така казваме за хората в живота си, които са ни близки на живот и на смърт, и ги обичаме, без да има дума в речника за точно тази обич. Е,и? Това, че не правихме секс, по никой начин не променя факта кой от двамата мъже в ситуацията беше по-важен за мен, кого в крайна сметка обичах повече, и кого в крайна сметка продължих да обичам. Да не говорим, че имам теория, че ако спреш да обичаш някого, е по-вероятно никога да не си почвал.
Години по-късно отново ми се случи сходна ситуация и разказах на момчето от протестите за това как слушам най-съкровените мисли и чувства на човек, в когото бях влюбена колкото никога преди и никога после, и който не ми спестяваше нито един детайл за себе си, освен този, че е във връзка, а аз отново знаех така или иначе. Момчето от протестите се вбеси изключително много и изпълнено с несъмнено справедлив в съзнанието му гняв каза „Ама, какъв е този, бе, този от Средната земя ли е, за Гандалф ли се мисли, как може да съществуват изобщо такива хора, аз не мога да повярвам“. Аналогията със собственото му поведение очевидно му убягваше до степен на тотална невъзможност да се погледне безпристрастно отстрани.
Емоциите, за разлика от физическите контакти, са недоловими, недоказуеми, понякога оставащи в сляпото петно на тоталното отрицание дори за човека, който ги изпитва – дори тогава, когато са видими с просто око за всеки страничен наблюдател.
Ако „обвиниш“ някого в емоционална изневяра, или някой тебе в същото, не е невъзможно да се чуе реакция „Ти добре ли си изобщо“, „какви са тези паранои“, „ти си абсолютно луд/а и си въобразяваш неща“. И дори да не е някакъв тенценциозен „гаслайтинг“, а човекът, който е емоционално обвързан извън рамките на романтичните си отношения, искрено да вярва, че не прави нищо погрешно – обвиняват го в изневяра с човек, когото дори не е целунал, по дяволите.
И знаете ли защо мисли, че не прави нищо погрешно? Защото не прави нищо погрешно, макар и да е напълно разбираемо защо е възможно другият партньор да не е крайно щастлив от ситуацията.
Чувствата ни за разлика от постъпките ни не са нещо, което контролираме, за да си ги наложим или забраним. Не че е невъзможно, но не е правилно за нас самите да се заставяме какво, към кого и кога да чувстваме. Склонността ни към емоционална, интелектуална и изобщо човешка близост е напълно присъща на социалната ни природа.
Не изпитваме две еднакви емоции към двама отделни и различни хора. И сме напълно способни да изпитваме тези емоции успоредно и едната да не пречи и да не влиза в противоречие с другата. Възможно е да се случва като сигнал, че настоящата романтична връзка е тотално изчерпана и вече имаме нужда да продължим личностното си търсене по друг начин, но е възможно и съвсем друго – да сме щастливи и пълноценни във връзката си и същевременно с това да изпитваме тези „допълнителни“ емоции, които по никакъв начин не влизат в противоречие с нея. Човешките сърце и душа не са ваза, че да прелеят, ако ги препълним, а и не е задължително сместа в тях да е хомогенна. (Макар и да трябва да имаме предвид, че определени химични реакции понякога завършват в огън.)
Бихме могли, разбира се, да си „изберем“ между един и друг човек, да си „забраним“ да виждаме, чуваме, или да си общуваме с някого, но не мисля, че механичното рязане на аспекти от себе си с метафоричен трион някога е решило някакъв проблем на този свят.
Ако ни е важно, или се чувстваме объркани, можем да разпознаем сами за себе си дали сме участници в емоционална изневяра по някои доста базови показатели:
Всички тези показатели са ни необходими, единствено ако ни е необходимо да дефинираме едни взаимоотношения и непременнно да ги сложим в рамката на дадена класификация. Да си потърсим основание да се обвиним или оневиним, в зависимост дали и как обичаме себе си.
Истина е, че можеш да си забраниш желанията на слабините си. Понякога, макар и невинаги, е по-здравословно да ги забраниш. Защо, по дяволите, обаче човек би си забранявал онова, което желае душата му? Единствената принадлежност, която си дължим, е тази никога да не спираме да принадлежим на себе си. По-рискованата уловка тук е как да го правим, без да нараняваме другите и без да се самонараняваме.
Понякога е по-добре да разширим заседналите си в средновековна монотеистична догма представи за моногамия, отколкото да стесняваме себе си и емоционалния си капацитет. Да обичаш е подарък, а не престъпление. Да обичаш е също така и да приемаш другия с всичко негово, включително и с обичта му, която излиза извън твоите лични предели. Но съм сигурна, че Галя и Данчо Пеневи не са съгласни.
Вижте още:
