За сватбите често се говори като за най-щастливия ден за булки и младоженци, но не задължително и не за всички. Четири някогашни булки разказват пред The Telegraph защо така наречен най-щастлив ден се е оказал неприятен и разочароващ.
„Когато се прибрах в хотелската стая, осъзнах, че не съм се чувствала щастлива и себе си през целия ден.“
Лаура твърди, че е очаквала да се почувства щастлива, след като се омъжи, но първото нещо, което се е случило, когато е легнала до съпруга си в първата брачна нощ, е било да се разплаче. Големият ден се е оказал уморителен и стресиращ. От 180 гости тя е близка с изключително малко, повечето не е виждала от две години. През цялото време се е чувствала изложена на показ и фалшиво усмихната – като аниматор в дълга бяла рокля. Не си спомня да е провела дори и един смислен и откровен разговор.
„Дадохме дългогодишните си спестявания за някакво парти по чужд вкус.“
Наред с напрежението в деня на сватбата, Венеция е изпитвала и натиск от страна на родителите си. Те настояват да участват в целия процес по подготовката ѝ, притискат младоженците за повече гости, по-пищно тържество, изискващо повече бюджет. Държат на шаферки и шафери с тематични тоалети. Въпреки цялото подробно планиране, или може би точно заради него, вечерта не е приятна за младоженците. Бракът им е щастлив, но още съжаляват, че са позволили да похарчат бюджет над възможностите си, и то за тържество, което не им харесва.
„Сватбата се приема за някаква „женска работа.“
Ема също отчита перфекционизма като причина да прекара сватбения си ден зле. Тя хвърля малко светлина върху това каква роля играе постфеминизмът тук. Правата на съпрузите в брака са еднакви, третират се равнопоставено, но самата сватба все още се отчита като „женско нещо“, независимо, че в нейният случай съпругът ѝ е този, който настоява и за брак, и за тържество.
Цялата организация и логистика пада върху нея, както и целият натиск от роднини и близки с претенции. За нея денят дори не е в топ 10 на най-хубавите ѝ.
„Камерите, прожекторите и очакванията да изглеждам съвършено събудиха стари психични проблеми.“
Лайла се натъква на забравен проблем от миналото, когато сватбата ѝ наближава. Като тийнейджър тя е страдала от хранително разстройство, булимия. Очакванията да изглежда перфектно я връщат назад към онези дни. Близките ѝ са подкрепящи хора, но не всички и невинаги се усещат. Има моменти като този, в който дизайнерката на сватбената рокля ѝ казва, че ще стегне корсета, защото очаква да е отслабнала още до сватбата, или когато свекърва ѝ дърпа парче сладкиш от ръката ѝ през седмицата преди церемонията, я карат да си спомни старите си проблеми твърде бързо и детайлно.
Общото между всички тези истории? Напрежението от всички страни. Понякога се оказва вярно старото клише, че сватбата не е за младоженците, а за гостите.
Вижте още:
