Истински доброто детско тържество е смес от сълзички, смях, прозявки
Пролетта, 24 май и краят на учебната година обикновено са поводите, по които най-често се провеждат тържества в яслите, детските градини и малките класове, предназначени за родителите.
Те обикновено протичат по предварително подготвен сценарий, в който задължително присъстват песнички, танци, реплики и рецитиране на стихчета.
В яслата и детската градина преобладават истории за гъбки, балони, принцеси и калинки, докато в началните класове на училищата се набляга на азбуката и задължителния национализъм - да не си помислим случайно, че училището не е българско.
Но не сценарият е важен, нито какво, нито как ни се рецитира от сцената.
Дори да е любопитно да видим какво са "научили" децата, доста по-интересно е да разберем как ще се представят пред публика - дали имат артистични заложби, обичат ли публичността, срамежливи или отворени са... изобщо да ги опознаем извън светлината на дома си.
Бонус е и, че по време на детското тържество научаваме имената и на останалите деца и (най-накрая) успяваме да ги свържем с физиономиите.
А някои родители научават най-после и имената на госпожите. По-добре късно, отколкото никога.
Детското представяне, което може да премине и под формата на "открит урок", обикновено цели да валидира най-вече труда на възпитателите, но е насочено специално и манипулативно към родителите.
В частност - към мама, чието сърце умишлено е обстрелвано с песнички, стихчета, благодарности и прегръдки.
Като майка съм свикнала, че ще ме обстрелват емоционално и знам, че съм особено податлива, затова и на последното детско тържество се бях заредила с цял пакет салфетки за попиване на евентуални сълзи от умиление.
Но бях изненадана.
Никой от родителите не плака.
Нямаше нужда, защото цели четири деца от първа група на детската градина реваха с глас на сцената.
Да гледате как децата плачат от притеснение е умилително и дори забавно - но само ако са чужди.
Ако са вашите обаче, е ужасно притеснително. Не е тъжно, но е притеснително.
И така, две свръхемоционални момиченца плакаха от притеснение, че салонът е пълен с възрастни, вторачени в тях.
А две момченца се разплакаха, защото си забравиха репликите.
Сред всеобщия смях мъничките душици трябваше да бъдат успокоени, но на сцената няма кой да те успокои - това е урокът на артиста - затова по време на цялото представление дечицата реваха.
На целия този малко хаотичен фон едно момченце целуна едно момиченце, при това не като част от постановката, а като свой личен порив.
Това също предизвика смях в залата и почти докара инфаркт на бащата, който шумно и възмутено зашепна в публиката, че е рано за такива неща и дълго след това не можеше да се успокои.
Накрая децата не можеха да бъдат събрани за обща снимка. Тъкмо госпожите да ги наредят, и все някой излизаше от строя, за да отиде при мама и татко.
Изобщо, мисля си, едно успешно и хубаво детско представление трябва да е именно такова: с обърквания, с малко неопитни движения, с естествено притеснение, с невероятно старание на някои от тях и с шум, издаван от други, с бутане и каране...
Трябва да има смях, неочаквани прозявки, бъркане в нос и уста (които вбесяват родителите в публиката), трябва да има незнание на текстовете и нежелание за участие.
И разбира се - трябва да има и сълзички.
Е, бих предпочела да са от страна на родителите, но какво пък толкова, ако идват и откъм децата.
Изобщо, колкото по-малко сценарна намеса и уж "липса на дисциплина" има, толкова по-истински са представленията и толкова по-неочаквани неща се случват.
Не искам да подценявам желанието ни като родители и възпитатели да вкарваме децата в "рамки" и "предварителен сценарий".
Но наистина смятам, че истински доброто детско представление е друго: то нарушава замисъла на възпитателите и дава на родителите урок за истината какво всъщност е да бъдеш човек: немирен, емоционален и непресторен.
Това често са неща, които възрастните, ангажирани в мениджърската позиция на родители, просто не можем да си позволим.
