Познато ли ви е онова усещане, когато си мислите, че нещата се променят и вървят напред за добро, докато в един момент горчивата действителност не ви полее като студена вода?
Така се почувствах онзи ден, крачейки из Витошка, когато станах неволен слушател на разговор между майка и дете.
Момченцето явни беше попитало какво е абитуриентски бал и майката му обясняваше (цитирам по памет):
Подминах набързо двойката, но думите на майчето ми се закотвиха в главата и не можех да спра да мисля върху казаното от нея.
Ще оставя настрана факта, че „мама носи рокля, а татко костюм“ само на специални поводи, защото е откровено тъпо. От теб самия зависи дали ще разглеждаш живота си като низ от поводи за забавления и обличане на красиви дрехи или ще живееш от бала до сватбата, а после за венчавката на децата ти.
Склонна съм и да пропусна факта, че абитуриентският бал се сравнява със сватба. Именно поради този начин на възприемане на нещата, се случват куриозните случки с бални рокли за баснословни суми, купени от някакъв си дизайнер „от Дубай!“, с които после ни занимават сутрешните блокове на телевизиите.
Искрено ми стана грозно от това колко възторжено майката „продаде“ идеята на детето за бала с думите, че това събитие слага край на ученето в живота и това е голям повод за радост!
Убедена съм, че тази майка се е карала на същото това дете, че не носи шестици вкъщи и получава забележки, че не си пише домашните, без да съдейства по никакъв начин за по-доброто усвояване на учебния материал у дома. Защото точно този тип родители изобщо не разбират смисъла на образованието.
Приемат го за нещо, което трябва да се „избута“. Разчитат на учителите да „налеят“ в главата на децата някакви знания за по няколко часа на ден, за да може след 18-тата годишнина да си намери прилична работа и да се приключва мъката с ученето. За този тип родители балът увенчава усилията им по тикането на детето към знанията, защото те точно това правят – бутат и ръчкат хлапето да преминава от единия клас в другия, докато не изкласи най-сетне, че да си починат от усилието.
При тях самите я няма любовта към знанието и усвояването на нови неща, освен ракия и салата вечер пред телевизора. За тях самите училището е било мъка, затова им е мъка и когато децата им преминават през него.
Абитуриентската вечер е върхът на сладоледа и краят на мъките. Затова следва да се потрошат маса пари, които често не са и налични, но заеми и роднини винаги има. Балът следва да е като малка сватба, иначе „какво ще кажат хората“? Трябва да се отсрамим пред съседите и роднините, както и с новите си рокли и костюми да празнуваме, че детето е усвоило базисните за живота знания, определени от държавната образователна система като необходимия минимум.
Тъжно е, че децата в наши дни продължават да бъдат „захранвани“ и обработвани по тази така остаряла, лъхаща на комунизъм житейска схема – първо ти е балът, после сватбата и КРАЙ! От тук занапред ще живееш, за да бачкаш, да слагаш храна на масата и да чакаш същите събития в живота на твоите деца.
Няма абсолютно нищо лошо в поводите за празнуване, както споменах още в началото на текста. Но нека се замислим как точно представяме света на подрастващите и дали именно там не се коренят толкова много проблеми, заради които после казваме, че „новото поколение за нищо не става“. То все пак е огледало на нас самите.
