Безценните бисери на двете ми деца
От няколко години събирам безценни детски бисери.
На някои съм се смяла до сълзи, от други ми се е плакало, а трети са ме поразявали с мъдростта си.
Записвам ги на момента, защото ако не го направя, потъват в забравата.
В колекцията ми вече има цял свят с безупречна логика, невъзможни думи, големи чувства и истини, които само едно дете може да изрече толкова естествено.
Събрах част от тях в един разговор, който звучи така:
- Мамо, искам да ти кажа нещо, което не е неприятно, а е много приятно.
Очаквам признание за счупена чаша, нарисуван диван или живо същество, прибрано в джоб.
- Кажи, миличък.
- Много те обичам.
Разтапям се. Обръщам се, за да го прегърна.
- И аз много те обичам!
- Ти си добра. Искам да ти кажа една тайна. Ти даже имаш сърчице.
- Благодаря ти.
- Ама комарите нямат сърце - включва се дъщеря ми - Вместо сърце имат камък.
- Откъде знаеш?
- Знам.
Край на всички научни спорове.
Комарите имат камък, а майка им май има сърчице. Да пренапишем биологията!
- А ти си гледка - продължава тя.
- Гледка?
- На небето. Защото си звездичка.
Поне не съм умряла, че все им обяснявам, че кучето ни е звездичка.
- Мамо, за мен ти си достатъчно красива - добавя той.
Тук някъде трябваше да спра разговора. Но родителската суета е коварно нещо.
- Само достатъчно ли?
- Да. Не си толкова красива като кифла.
- Като... кифла?
- Да, и коремчето ти е едно такова...много мекичко. И не искам да си прекалено красива. Не искам да си толкова красива като мен.
Звездичка, гледка и умерено привлекателна... Устройва ме, напоследък комплиментите са рядкост.
- Кой иска вечеря? - Някои разговори трябва да бъдат прекратени с храна.
- Аз! - казва той - Но хартията е моят часовник. С нея си правя термометър, за да измервам колко съм ял.
- Това изречение има повече уреди, отколкото смисъл.
- Има смисъл. Ако съм ял много, става топло.
- А ако си ял малко?
- Тогава... ако нямаш малко нещо, правиш голямо. После голямото се превръща в малко.
Разбрахте всичко нали? Термодинамиката също може да си ходи.
Отварям хладилника и вадя кутията с мляко.
- Не го искам - заявява тя. - Това мляко почти е станало на айрян от скука в хладилника.
Помирисвам го. За всеки случай.
- Млякото е съвсем прясно.
- На него му е скучно.
- Да го запиша ли на плуване?
- Не, сипи му вода.
В този момент той наднича в чинията си.
- Това какво е?
- Миш-маш.
- "Мишмаша и мечока"?
- Не. Само миш-маш.
- А има ли клисави краставички?
- Кисели краставички.
- Аз така казах.
Думите още не са разбрали как трябва да звучат.
След вечеря настъпва обичайното време за внезапни заболявания. Те се появяват точно когато се произнесе думата "баня".
- Боли ме ръката! - извиква той. - Цялата е в микроби!
- Да я измием тогава.
- Ще ги пратя в канала.
- Чудесна идея.
- А мен ме боли гласът и кашлям - обажда се Йони.
- Гласът не може да те боли.
- Може. Ето тук.
Посочва гърлото си, после се замисля.
- Всъщност ме боли ей тук, на китката на крака.
- Това е глезенът.
- Не. Китката на крака е.
- А мен ме боли нещо в кръвта на сърцето - включва се отново той, който явно не иска да остане с по-незначителна диагноза.
- Добре, докторът приема утре. Сега в банята.
След 5 опита да докажат, че се къпят само в четвъртък, накрая всички са измити и идва ред на пижамите.
- Искам да спя в прани гащи - съобщава тя.
- Всичките ти гащи са прани.
- Искам най-праните.
Избира очевидно най-праните.
- Почивните дни са два - обяснявам, докато ги завивам. - Събота и неделя.
- Не - казва той. - Три са.
- Кои три?
- Едно сега, две после и три след после... утре.
Не споря. В неговата календарна система вероятно има и ден "вдругиден след вчера", а месеците се измерват в рождени дни.
- Мамо, аз мога цели три кила да скоча по стълбите.
- Километрите не са ли малко много?
- Не километри. Кила.
- Добре. Но не тази вечер.
- Защо?
- Защото е време за сън.
- Еми ето - казва той. - Мама може да предсказва.
Загасям лампата.
- Лека нощ.
- Мамо?
- Да?
- Спи ми се толкова, че ме боли челото.
- Затваряй очите!
Тишина. Цели дванайсет секунди.
- Мамо?
- Да?
- Небето е надраскано.
Поглеждам през прозореца. Самолет е оставил дълга бяла следа в тъмносиньото небе.
- Кой го е направил?
- Някой е рисувал прилеп на дивана и после е продължил нагоре.
Започва смеха в леглото.
- Толкова ми е смешно, че не мога да се издържа!
- Тогава се издължи още алко и заспивай.
Тъкмо стигам до вратата и....
- Мамо, знаеш ли, че който работи, не трябва да яде?
- Не беше ли "който не работи"?
- Не. Който работи, няма време. Нали ти си така?
Излизам от стаята и поглеждам планината от неизмити чинии и двата коша с пране. Детето може би е право.
Оставям всичко за утре - третия почивен ден, който идва "след после".
В крайна сметка млякото скучае, комарите имат камъни вместо сърца, глезенът е китка на крака, а аз съм звезда с меко коремче, но за тях достатъчно красива.
Не колкото кифла, разбира се.
Човек не може да има всичко.
