Не, не, не – не става дума за фрази от сорта на „Тишинааа!“, „Е, браво! Как можа!“, „Затваряй вратата!“ или „Я се виж на какво приличаш!“. Тях е добре да ги намалим до минимум, това е ясно. Говоря за репликите, които според мен действат добре на децата и на нашите отношения с тях.
Или поне аз ползвам следните фрази често с моите деца. Ето и защо:
„Каквото и да направиш, каквото и да кажеш, аз ще те обичам винаги! Много! Просто ще ми е тъжно, ако (пример за действие)“
Използвам тази фраза след ситуация, в която някое от децата ми е направило някоя сериозна беля или пък ме е обидило, или ударило, или ме е излъгало, или нещо друго, за което знае, че не е никак ОК. Обичайно детето ми тогава (ядосано или тъжно) казва, че явно е лошо, че сигурно няма да го обичам, щом прави така или нещо подобно. Или пък не казва нищо, но аз искам да го успокоя (дори външно да изглеждам строг). И тогава му казвам тези думи.
Струва ми се, че децата ми имат нужда от една абсолютна сигурност и спокойствие по отношение на моите чувства на любов към тях при всяко обстоятелство и при всяко тяхно действие. Но искам да знаят и границата, при която могат да наранят мен, някой друг или себе си.
„Не се сравнявай с другите, а със себе си – важното е, че сега можеш/знаеш по-добре (нещо) в сравнение с (предишен период)“
В този супер натопорчен свят във всяко едно отношение, сред конкуренция, на която учат дори и в училище малките деца и ги сравняват непрекъснато едно с друго, е доста тежко за всички. Дори и за нас, големите. И почти всички са губещи в общ план, защото винаги ще има някой, някъде, който да е нещо повече от нас.
Горната фраза си я повтарям и на себе си, защото никак не е лесно да бъде следвана. Но е полезна да бъде изговаряна, и смятам – успокояваща за децата ми. Дори и да не могат да я съблюдават в живота си, е добре да я чуват. И затова я използвам при подходяща ситуация – а такива, за съжаление, колкото щете.
„Не е ли по-добре да се разбираме и да ни е приятно?“
Тази реплика се опитвам да употребявам в ситуации, в които обичайно на родителите ни идва автоматично да използваме „Бъди послушен!“, „Слушай!“ и подобните им.
Изобщо като цяло се старая думата „послушен“ да отсъства от разговорите ми с децата.
Много по-ефективно за мен, а и за тях, съм забелязал, че работи тази фраза, която сякаш съдържа по-малко упрек, задава някаква равнопоставена отговорност в отношенията (че зависи и от двете страни да се разбират добре) и има по-ясна цел. А и спомнете си онзи лаф, в смисъла на – че искаме като малки децата ни да са послушни и после, като пораснат, се чудим защо не са самостоятелни личности.
“Ами то е много лесно да си баща на такива деца!“
Така отговарям почти винаги, когато хлапетата ми казват „Ти си най-добрият баща на света!“. И като я чуят, им е доста приятно, забелязвам.
Даже избягвам да уточнявам „добри“ в моя отговор. Отново – заради силата на етикетите и склонността на децата да полагат усилия в зададена от нас, родителите, посока на поведението им и да го правят само заради нас, а не заради разбирането им от смисъла на тези усилия за тях самите.
„Най-ценното, което имаш, си ти самата/самият“
Това е фраза, която по-често пиша, отколкото казвам на децата – на картичка за празник обикновено. Знам, че те не разбират ясно написаното. Но ще продължа да го правя – все пак работата на нас, татковците и майките, е да повтаряме, повтаряме, повтаряме. И да повтаряме пак. Като се надяваме, че някога, след време, ще има смисъл, нещо ще щракне и ще настъпи ефектът. Та тези думи са ми по-важни да бъдат схванати от децата ми след време. И затова съм започнал да ги казвам отрано.
„Добре! Тогава, щом смяташ, че не е вредно и даже е хубаво, значи когато пораснеш и имаш деца и ги оставяш при мен, като техен дядо, аз винаги ще им давам… колкото си искат!“
Това е за ситуациите, в които ми е трудно да изляза на глава с дете, което не спира да дудне как иска например шоколадови понички или друга, оценена от мен в момента като вредна храна. Вместо закуска. Вместо обяд. Или просто още и още от нея.
Може да ви изглежда глупаво, но, да казвам им го това – много категорично и уверено. И почти всеки път детето ми спира за малко, „виждам“ как явно то в главата си си представя ситуацията, прави бърза преценка, след което затихва постепенно с дудненето и се примирява по-лесно. Да, може да ви е странно, но поне при моите деца това работи.
За вашите не знам – опитайте!
фра
