Детето ми става неприятен човек. Какво да го правя?

| от Стела Христова |

Докато бебетата растат, си ги представяме да се превърнат в любопитен, усмихнат, пъргав и добър малък човек, който ще озарява цялата къща. Животът им ще е изпълнен с приятели, радости и вълнения, а сърчицата им ще трупат все повече и повече любов. Ще е мило с родителите си и грижовно със своите братчета и сестрички. Ами ако не стане така?

Понякога, в процеса на израстване детето може много да се промени. Спомням си вината, която почуввствах, когато за пръв път си помислих, че по-малкият ми син се държи като невъзпитан задник. Беше отглеждан точно като кака си, обгрижван, възпитаван с любов и внимание. Никога не съм си представяла, че някое от ужасните деца, които биха ритнали улична котка и би им доставяло удоволствие да тормозят връстниците си на детската площадк,а може да се падне на мен. Не се и случи чак така. Но той постепенно спря да е грижовен и състрадателен и малко по малко се превърна в мрачен егоцентрик. Колкото и странно да звучи това определение за дете на пет годинки.

Никога не признаваше да има вина в конфликтна ситуация. Никога не предлагаше помощ на когото и да било вкъщи, дори и на кака си. Не си взимаше бележка от белите, които е направил, и дори след като го смъмрим, продължаваше да се държи по абсолютно същия начин и да прави каквото си поиска.

От поведението му личеше, всъщност продължава да личи, че се смята за най-важния човек у дома.

Той ще реши какво ще се гледа по телевизията, той ще определи какво да има за вечеря, ако се чудим откъде да поръчаме. Ще си легне, когато си поиска, а ако сутрин в почивен ден се събуди преди всички, нищо няма да го спре с гръм и трясък да разбуди и останалите.

Не на шега се разтревожих, че отглеждам нарцисист, и че детето ми ще стане един от неприятните, кисели и надменни хора, които никой не иска в екипа си или в социалната си среда. Някои от относимите качества, които виждам у него, са като по учебник, други – не толкова. Никой родител не иска такова развитие за детето си. Не че аз ще спра да го обичам или харесвам, но в живота такъв тип хора не са щастливи, нито желани като компания от другите. Чудех се трябва да ли да се притеснявам толкова много, или той просто ще го израсте, ако продължим да го възпитаваме в съпричастност и уважение.

Проучих и открих някои от признаците на нарцисизма, поговорих и с терапевта си, за да си отговоря на въпроса. Характеристиките, които отких са следните:

  • твърде висока самооценка
  • затруднение за създаване на приятелства
  • непрекъснато желание да си център на вниманието
  • съпротива към изразяването на благодарност
  • липса на емпатия
  • твърде високи очаквания към околните
  • неуважение към авторитети
  • ревност при изразяване на възхищение към някой друг
  • отдаване на твърде високо значение на социалния статус

Определено забелязвах у него някои от изброените признаци, а други – изобщо не. Разбрах и друго: че истинското нарцистично разстройство на личността е слабо вероятно. То съществува и засяга около 6% от населението, но проявата на малко повече егоцентризъм и себичност в детска възраст не значи, че може с лека ръка да бъдеш окачествен така. При навлизането в тийнейджърски години, детето може и вероятно ще прояви още повече черти, присъщи на нарцисиста, и това отново не е основание за диагноза само по себе си.

Ролята на родителя е от изключително значение при отключване на такива типове поведение.

Освен да продължим с досегашния си модел на възпитание, трябва да направим някакъв завой, да внесем нещо изцяло ново в стратегията си, което да научи детето на състрадание и да му помогне да канализира емоциите си така, че да бъде по-мило и човечно с околните.

Семеен домашен любимец, грижа за по-малко дете, или участие в подходящо доброволчество, свързано с деца, животни или възрастни хора може да направи чудеса с характера на нарцистичното дете, защото ще промени тотално перспективата му за заобикалящия свят. Разбира се, това не е намек да забременеем на часа и да създадем още едно бебе, само за да възпитаме разглезеното си по-голямо дете. Не, ни най-малко. Вариант е даа го стимулираме понякога да се грижи за братовчедче, за съседско или за приятелско дете, с наша помощ и под наше наблюдение, разбира се, поне в началото.

Ние се спряхме на друг вариант – най-после се престрашихме да вземем дългогодишно желаното още от по-голямата ми дъщеря куче. След това започнахме и да се включваме в благотворителни инициативи, свързани с животни, семейно. И мога да твърдя, че има забележим резултат върху поведението на сина ми. Той все още се смята за най-важният човек у дома, но начините, по които го изразява, се измениха. Например, прави ми впечатление, че докато гледаме филм семейно, той ще отстъпи най-удобното място на дивана на сестра си, и ще предпочете да поседи на килима, прегърнал кучето ни. Приятно е да го гледаш така. А в това, че намира себе си за истински важен, в крайна сметка не виждам нищо лошо.

Вижте още: 

Големите малки плюсове детето да израсне с куче

 
 


Повече информация Виж всички