„Аууу, децата не могат да се фокусират!“

| от Владимир Вълков |

Съвременните деца трудно се фокусират, твърде разсеяни са, неефективни и невнимателни са в който и да е процес, концентрацията им куца, блуждаят пред екрани, трудно запаметяват информация, затъпяват.

Няма начин да не сте ги чували тези твърдения. А е много вероятно да ги разпространявате и вие, от личен опит с вашите хлапета. И сме го докарали дотам, че се чудим какво да ги правим, по какви системи да ги възпитаваме, на какви още специалисти да ги водим, каква среда да им създадем, какви забрани за дигиталните устройства да им наложим и какви офлайн занимания да им измислим, на какви спортове и общувания с природата да ги водим, за да им помогнем. И да си подобрят здравето, мисленето, ефективността, съответно ученето, че и общуването, и ежедневието, та и живота.

Така, така. Обаче ако сменим в първото изречение думата „деца“ с „хора“ – смисълът му ще е още по-правдив и ясен. Ето:

Съвременните хора трудно се фокусират, твърде разсеяни са, неефективни и невнимателни са в който и да е процес, концентрацията им куца, блуждаят пред екрани, трудно запаметяват информация, затъпяват.

Е, да, може с половин уста да се съгласим, а може и да се опитаме да поспорим наум с това твърдение, като яхнем счупената логика, че ние най-вече трябва за децата да се погрижим и да им помогнем в това отношение. А нас, големите – кучета ни яли, късно е, каквито сме – такива, пък и сме ангажирани с изкарване на пари, с какви ли не огромни отговорности, всякакъв стрес и тем подобни оправдания. И най-добре да не философстваме, а да продължим да изискваме от децата нещо, което самите ние не умеем. Нали. Да сме като оня дедо поп с репликата: „Не ме гледайте какво правя, а ме слушайте какво говоря“. Далеч по-готино е да се фокусираме, да, да се фокусираме в децата и техните проблеми с фокусирането, вместо да се опитаме да решим нашите проблеми с фокусирането.

Някак си се приема за нормално ние, големите да висим във фейсбук и където още в интернет сме свикнали да висим с часове веднага след събуждане, по време на хранене, в присъствието на колеги, приятели, близки, включително и на децата ни, в транспорта, на опашките и разбира се, в тоалетната. Да се гордеем, че сме много ефективни и правим всичко вече три пъти по-бързо (някои от нас дори са минали тренинги за това), така че, ето, работим, четем, общуваме, чистим, спим, живеем три пъти по-бързо – е, малко прехвърчайки по повърхността, без да задълбаваме в смисъла и малко за сметка на изживяването и на усещането какво става наистина, с грешки или по три пъти, докато стане, но нали уж е три пъти по-бързо (забелязвали ли сте в движението как някои шофьори нарушават ритъма на движението и бързат ли, бързат, сменят ленти, засичат, изнервят, рискуват, за да са по-напред от другите, които карат спокойно, но на следващия светофар обикновено тези бързащите пак са до другите, които уж са изпреварили?). Да валидизираме и глорифицираме, да превръщаме в кухи и изкуствени ценности заетостта си, стреса си и едва ли не да ги приравняваме на успех, и сякаш даже направо да се хвалим и ни е едно такова готинко и топличко отвътре колко нямаме време за нищо от много работа и ангажименти, проблеми и казуси, предизвикателства и дедлайни, и не, не, нямаме избор да забавим малко или да си освободим някакво „прозорче“ за бавно, спокойно общуване, а телефонът ни е знамето на тази ценност, затова:

„Виж какво, пишлеменце, тате/мама работи с телефона, затова не се сравнявай с мен, защото ти с телефона само си губиш времето и затъпяваш и ето как не можеш вече да се фокусираш!“…

Може да се допълни още и още.

Но основното е, че самите ние, големите, не умеем (вече) да се фокусираме.

Не умеем да присъстваме в момента, да ценим близостта и истинското общуване, да разберем същината на случващото се около нас, да забавим темпото и да се насладим на важното, да отделим ценното от кухото, да разграничим истинския живот от интернет „реалността“, нито дори да запаметим лицата, имена, празниците на хората, които познаваме… Трудно ни е дори да творим истински, защото за това се изисква истинско откъсване от темпото и екрана.

Така. И за да не звучи всичко това като дрън-дрън, се връщам към децата и как да им помогнем да се фокусират, да запаметяват, да са ефективни и ангажирани в процеса. Ето така:

Май ще е най-добре просто да свалим поне малко натиска от децата ни в това отношение. След като самите ние, възрастните, сме се провалили при същия проблем.

Да ги оставим малко на мира тези деца и да се надяваме, че те са по-умни, адекватни и адаптивни от нас и ще се справят по-добре.

Вижте още:

Мъжът ми е закачен към смартфона си и това унищожава брака ни

 
 


Повече информация Виж всички