"Мандарините" на Симон дьо Бовоар с ново издание. Излезлият през 1954 година роман неслучайно е удостоен с награда "Гонкур"
Издателска къща "Колибри" предлага ново издание на може би най-големия следвоеннен шедьовър на голямата френска писателка Симон дьо Бовоар, публикуван за първи път през 1954 година - "Мандарините".
След излизането си, забележителната творба е удостоена с "Гонкур" - една от най-престижните френски литературни награди, заради невероятната панорама, която представя на следвоенна Франция, на политическите борби в нея, на раните, нанесени от нацизма, на кризата в личните отношения и очакванията за един нов свят.
Не се подвеждайте по заглавието - "Мандарините" не са добре познатите ни плодове, а с това име са наричали най-образованите и най-влиятелните цивилни и военни функционери в Древен Китай.
Във Франция на Симон дьо Бовоар леко претенциозното и предизвикателно заглавие иронизира донякъде представителите на най-елитната интелигенция, хората на духа, които задават дневния ред на обществото.
Въпросите, които поставя книгата, са както интелектуални и морални, така и общочовешки: възможно ли е едно малцинство да преведе обществото през промените, които налага новото време? Какво всъщност значи "елит"? А както значи "интелектуалец" и има ли той каквато и да е функция в реалния свят?
Огромното умение на Бовоар да разглежда сложни теми не чрез философски разсъждения, а чрез проблеми, вплетени в неспирно действие, диалог и интересен сюжет, прави от книгата увлекателно и вълнуващо четиво.
С невероятна наблюдателност и проницателност, с живо перо, достоен наследник на богатата френска литературна традиция, и със собствени гениални прозрения за мястото на човека и жената в света, с книгата си Симон дьо Бовоар достойно заема водещо място сред най-добрите писатели на 20 век.
Ето как представят сюжета на "Мандарините" от издателството:
"Проследени са събитията в живота на писателя Робер Дюбрьой и жена му - психоаналитичката Ан Дюбрьой, на дъщеря им Надин и на приятеля им журналист и писател Анри Перон.
Робер е влиятелен ляв интелектуалец, който активно се занимава с политика, въпреки че постепенно губи илюзиите си; Анри е участвал в Съпротивата, издавал е нелегален вестник, пише книги, поддържа интимна връзка с Жозет и се опитва да не се занимава с политика; Надин е изгубила любимия си и се лекува, като прескача от легло в легло; Ан изживява една нова голяма любов в Америка... Всички те, заедно с приятелите и колегите си, образуват другата, по-важната и изключително завладяваща фреска на човешките отношения, на любовта, приятелството и омразата, в които няма нищо конюнктурно, в които читателят от всяко поколение може да се разпознае.
Смята се, че прототип на Дюбрьой е Жан-Пол Сартр, на Перон - Албер Камю, на Ан - самата Симон дьо Бовоар, а на американския ѝ любовник - писателят Нелсън Олгрен..."
За автора:
Симон дьо Бовоар (1908-1986) е авторка на осем романа и сборници с разкази, както и на седем философски и политически есета. Пет от романите ѝ са издадени от "Колибри", сред които неоспоримият ѝ шедьовър "Мандарините", получил награда "Гонкур" за 1954 г., както и капиталният ѝ философски труд "Вторият пол", поставил основите на европейския феминизъм.
Бовоар завършва философия в Сорбоната заедно с Жан-Пол Сартр, с когото впоследствие заживява в свободен съюз. В ранната си младост бъдещата писателка поддържа романтична връзка с приятелката си Елизабет Лакоен (Заза), трагично завършила със смъртта на Елизабет, поразена от вирусен енцефалит. Тази своя връзка Симон дьо Бовоар описва в краткия си автобиографичен роман "Неразделните", издаден на български език през 2024 г. в превод на Красимир Петров.
През 2025 г. в рамките на авторитетната Бисерна поредица на "Колибри" излезе сборник с новелите "Благоразумната възраст", "Монолог" и "Сломената жена", преведени от Румяна Мл. Станчева.
По желание на читателите изданието е с ново оформление и твърди корици.
Художник: Стефан Касъров.
616 стр., цена с 11% отстъпка: 15.13 евро/29.59 лв.
Представяме откъс от романа, в превод на Росица Ташева:
Симон дьо Бовоар - "Мандарините"
Из глава II
"...Не, не днес ще се запозная със смъртта си. Нито днес, нито когато и да било. Ще съм мъртва за другите, без да съм се видяла да умирам.
Затворих очи и се опитах отново да заспя. Защо смъртта пак на вестява сънищата ми? Смъртта броди наоколо, усещам я, че броди. Защо?
Не винаги съм знаела, че ще умра. Като дете вярвах в Бог. В небесния гардероб ме очакваха една бяла рокля и две лъскави крила - исках да премина през облаците. Лягах върху юргана с кръстосани ръце и се отдавах на удоволствията на отвъдното. Понякога си казвах в съня си: "Мъртва съм", и бодрият ми глас ми гарантираше вечност. По-късно с ужас открих тишината на смъртта. На морския бряг издъхваше една сирена. От любов към своя мил тя се бе отказала от безсмъртната си душа и от нея бе останала само бяла пяна без спомен, без глас. Казвах си, за да се успокоя: "Това е само приказка!"
Не беше само приказка. Сирената, това съм аз. Бог се превърна в абстрактна идея, зареяна някъде в дъното на небето, и една вечер окончателно се отказах от нея. Никога не съжалих за Бог - той искаше да ми открадне земята. Но един ден разбрах, че като съм го отхвърлила, съм се обрекла на смърт. Бях на петнайсет години и се разплаках в празния апартамент. Когато се съвзех, се запитах: "Как се справят другите хора? Как ще се справя аз? Нима ще живея с този страх?"
От момента, в който обикнах Робер, вече никога от нищо не ме беше страх. Достатъчно бе да произнеса името му, за да се почувствам в безопасност. Той работи в съседната стая - мога да стана и да отворя вратата... Но продължавам да лежа - не съм сигурна дали и той не чува този малък досаден шум. Земята пука под краката ни, над главите ни зее пропаст и вече не знам кои сме, нито какво ни очаква.
Стреснато се надигнах, отворих очи - как да приема, че Робер е в опасност? Как да понеса това? Нищо истински обезпокоително не ми каза, нищо ново. Уморена съм, много пих, налегнали са ме черни мисли като всеки път в четири сутринта. Но кой може да каже в колко часа виждаме ясно? Нали съм в безопасност? И наистина ли така смятам?
Не мога да си спомня. Не бяхме много внимателни към собствения си живот. Само външните събития имаха значение: заминаването, завръщането, сирените, бомбите, опашките, събранията ни, първите броеве на "Еспоар". В студиото на Пол една кафява свещ хвърляше искри, от две консервни кутии бяхме изфабрикували котлон, върху който горяхме хартия, пушекът дразнеше очите ни. Навън имаше локви кръв, свистяха куршуми, гърмяха оръдия, боботеха танкове. Една и съща тишина бе настъпила у всички ни, изпитвахме един и същи глад, лелеехме една и съща надежда. Всяка сутрин се събуждахме с един и същи въпрос: още ли се вее над Сената пречупеният кръст? Един и същи празник стопляше сърцата ни, когато танцувахме на кръстопътя на "Монпарнас" около запалените огньове. И после есента отмина и когато одеве, на светлината на коледната елха, окончателно забравяхме мъртвите, си дадох сметка, че отново започваме да съществуваме, всеки за себе си. "Мислиш ли, че миналото може да възкръсне?", питаше Пол. А Анри ми каза: "Ще ми се да напиша весел роман." Отново могат да говорят на висок глас, да издават книгите си, отново спорят, организират се, кроят планове, затова всички са щастливи - е, почти всички. Сега не е моментът да се тормозя. Тази нощ е празник - първата мирна Коледа; последната Коледа в Бухенвалд, последната Коледа на земята, първата Коледа, която Диего не преживя. Танцувахме, целувахме се около заискрялата от обещания елха, а колко много бяха те, онези, които ги нямаше! Никой не бе записал последните им думи и никой не ги беше погребал - погълнати от пустотата. Два дни след Освобождението Женвиев бе докоснала един ковчег - дали беше неговият? Не бяха открили тялото на Жак. Негов другар твърдеше, че е заровил бележник под едно дърво - какъв бележник? Какво дърво? Соня бе поискала да ѝ изпратят пуловер и копринени чорапи и после вече не бе искала нищо. Къде бяха костите на Рашел и на красавицата Роза? В обятията си, в които толкова пъти бе притискал нежното тяло на Роза, Ламбер сега държеше Надин и Надин се смееше, както по времето, когато Диего я притискаше в обятията си. Гледах редицата елхи, отразени в големите огледала, и си мислех: ето тези свещи, имела, зелениката, те не ги виждат. Всичко, което ми е дадено, съм го откраднала от тях. "Убили са ги." Кой е бил пръв? Баща му или той? Смъртта не влизаше в плановете му - дали е знаел, че ще умре? Бунтувал ли се е или се е примирил? Как да разбере човек? А и какво значение има сега, когато е мъртъв?
Няма рожден ден, няма гроб. Затова все още го търся пипнешком насред този живот, който той така шумно обичаше. Протягам ръка към ключа на лампата, отпускам я. В бюрото ми има снимка на Диего, но дори часове наред да я гледам, пак няма да открия под гъстите коси лицето му от плът, онова лице, по което всичко беше прекалено голямо: очите, носът, ушите, устата. Седеше в кабинета и Робер го питаше: "Ако победят нацистите, какво ще направите?" Той отговори: "Победата на нацистите не влиза в плановете ми." Плановете му бяха да се ожени за Надин и да стане велик поет. Може би щеше да успее - на шестнайсет години вече умееше да превръща думите в жарава. Може би му трябваше съвсем малко време - пет години, четири години. Живееше толкова бързо. Струпвахме се около електрическия радиатор и ми беше забавно да го гледам как поглъща Хегел или Кант - обръщаше страниците много бързо, все едно прелистваше криминален роман. И разбираше какво чете, въпреки бързината. Само мечтите му бяха бавни.
Прекарваше у нас почти цялото си време. Баща му беше испански евреин, който упорстваше да печели пари и твърдеше, че е под закрилата на испанския консул. Диего го упрекваше заради лукса и заради пищната руса любовница. Нашата скромност му харесваше. Освен това беше на възраст, когато човек все още се възхищава - възхищаваше се от Робер. Един ден бе дошъл да му донесе свои стихове и така се запознахме с него. В мига, в който срещна Надин, той с великодушен устрем ѝ поднесе любовта си - неговата първа, единствена любов. Тя бе дълбоко покъртена от това, че най-после е необходима някому. И настани Диего вкъщи. Той ме харесваше, въпреки че ме намираше за прекалено разумна. Вечер Надин искаше от мен да я завия, като някога, и той, легнал до нея, ме питаше: "А мен няма ли да ме целунете?" Целувах го. През тази година с дъщеря ми бяхме приятелки. Благодарна ѝ бях, че е способна на искрена любов; тя ми беше признателна, че не ѝ преча. Защо да го правя? Тя беше само на седемнайсет години, но с Робер смятахме, че никога не е прекалено рано да си щастлив."
