Преди седмица с приятел участвахме в куиз на тема телевизионни сериали и представата ми, че доста разбирам от сериали, рязко се оказа напълно погрешна. За разлика от много други участници аз и моят съотборник знаехме със сигурност отговорите на не повече от пет от над 40 въпроса, при това най-вече поради случайни стечения на обстоятелствата. „Спокойно“, разсмя се той,“ това е, защото аз и ти имаме социален живот“. На момента изказването му ми се стори грубо, въпреки че поне малко ме успокои по отношение на общата ми култура.
По-късно обаче се замислих по-сериозно над думите му. Спомних си за периода от живота си, когато гледах най-много сериали, най-регулярно и за най-продължителни периоди от денонощието. Тогава работех най-добре платената си работа до момента, визитката ми звучеше престижно, а удовлетвореността ми от случващото се още изначално беше под абсолютната нула. Когато започнах на онова място, не бях употребявала алкохол повече от година, но първият ми работен ден завърши с ровене във фризера за една праисторическа бутилка джин. Пийнах си две-три шотчета и си пуснах да гледам на нова сметка „Тюдорите“ – любим исторически сериал за ексцентричния и смъртоносен семеен живот на крал Хенри VIII. Сериалът ме отведе далеч от работните мисли, на познато място във въображението ми, където вече съм била заинтригувана и откъсната от реалността, върна ми познати образи, към които се бях привързала при първото гледане, припомни ми любими сюжети. Един ден, преминал в изчервяване, треперене на ръце и сълзи, в крайна сметка завърши приятно и разтоварващо, нали така? Дотук – проблем никакъв.
Проблем имаше и той беше, че болшинството от вечерите през близо двете години, които прекарах на онова работно място, което мразех от първия ден, протичаха по абсолютно сходен начин. Единствено джинът в повечето случаи беше пица, поръчана онлайн. Социалната ми енергия си отиваше още преди пладне, умствената беше непрекъснато впрегната в опити да разрешавам абсурдни ситуации, от една страна, и в отчаяно търсене на някакъв смисъл и полезност в това, което вършех, от друга. Не ми се виждаше с приятели, защото нямах какво ново да им кажа, единствено с колегите се разбирахме на комуникационно ниво, защото помежду си можехме отново и отново да се оплакваме един на друг от своята работа. Усещах мозъка си като пастьоризиран – не ми се четеше, не ми се пишеше, не ми се учеха езици, не ми се измисляха шеги, не ми се спортуваше, не ми се планираха пътувания.
Нямаше нищо, което да очаквам с нетърпение – освен някой нов епизод от „Игра на тронове“, „Историята на прислужницата“, или „Black Mirror“.
Замених предизвикателството на липсващите ми социални контакти с „Приятели“, „Теория за големия взрив“, „Сексът и градът“, „Двама мъже и половина“, отново и отново. Те отговаряха на нуждата ми да виждам приятелски лица, да се наслаждавам на романтични моменти, да споделям вечерята си с някого, да се смея на шеги, да се натъжавам от нечия драматична история. Всичко беше очаквано, предвидимо, а най-хубавото беше, че от мен не се изисква нищо насреща. Нямаше нужда да казвам нито дума, да полагам каквито и да било усилия, не беше необходимо дори да споделям за поредния си отвратителен ден. Netflix и HBO ми предлагаха лесен, достъпен и винаги валиден отговор за всичко, което ми липсваше. В прегръдките на сериалите беше комфортно, никой не ме закачаше там. Разбира се, осъзнавах колко безсмислено протича ежедневието ми и това ме натъжаваше. И колкото повече се натъжавах, толкова повече се демотивирах, и толкова повече ми се гледаха сериали, за да спра да мисля за всичко останало.
Отне известно време да осъзная, че никой страх от дупка в CV-то не си заслужава ежедневната дупка, в която вече се бях вкарала. Оттогава насам обаче си карам едни далеч по-щастливи, осъзнати и безсериалени години.
Привлекателни, лъскави и шарени, сериалите представляват заместващ механизъм и разпространена съвременна форма на зависимост.
Зависимост, която много от нас дълго време не осъзнават, докато тя вече е започнала да им се случва. Сериалите очертават около нас зона на комфорта, нещо като крепост, в която от нас не се изисква нищо повече от това пасивно да консумираме готово съдържание. В рамките на тази зона ние получаваме наготово емоциите, от които се нуждаем и реагираме на изкуствени стимули по начина, по който бихме реагирали на такива от действителността, но в безопасна среда. Смеем се, плачем, ядосваме се, напрягаме се за някоя следваща развръзка, гадаем, правим логически връзки, влюбваме се, мразим. Преживяваме история, без да се налага да ни се случва нищо.
Същото, разбира се, се случва с умовете ни и когато гледаме комерсиален пълнометражен филм, но при него не можем да развием нито дълготрайната привързаност към героите, които срещаме регулярно, нито да придобием усещането за ритуалност, повторяемост и сигурност, което епизодичността на една продукция с много сезони и/или много серии ни дава. Свръхуспешни продукции като „Breaking Bad“ и „House of Cards“ дадоха началото на съвременната концепция за сериали – достоен за кино сюжет, пренесен обаче на малкия екран, с идеята да развие историята подробно и да създаде едностранната устойчива емоционална връзка между зрител и герой. Оттогава насетне говорим за съвсем друг мащаб на бюджетите за комерсиални сериали, който, освен в специалните ефекти, проличава и в участващите актьори. От малкия екран все по-често ни озаряват лица, познати от киното и от номинациите за Оскар.
Разбира се, не е задължително човек да гледа сериали самостоятелно.
Напротив – очакването на любими епизоди може да събере двойка, семейство или група приятели заедно пред екрана и така да създаде нова съвместна традиция. На пръв поглед, това звучи като привлекателна и здравословна идея. Централизираното около екрана общуване обаче изобщо не се равнява на реалното такова – то служи по-скоро като аватар, като симулация на същинската комуникация на близки хора. Те съпреживяват емоции заедно, да, но с „разпускането“ пред компютър или телевизор също така заместват разговора, който биха могли да проведат по време на вечеря, заобикалят проблемите, за които не им се говори, уплътняват времето до заспиване или периода на едно виждане с готово съдържание, вместо проактивно да потърсят път едни към други и да се анагажират пряко в някакъв съвместен сближаващ процес. Сериалите, разбира се, дават и една константна тема за дебати и може би изглежда, че това всъщност стимулира комуникацията между близки хора със сходни интереси, но дали наистина е така? Този диалог е фокусиран върху личността и проблемите на измислени образи, зад маската на които човек по-спокойно може да сподели вижданията си по даден фиктивен въпрос, но не и да изрази и обсъди позициите си по своите собствени истински преживявания, предизвикателства и търсения в обективната реалност. В дългосрочен план обсесията по сериали разрушава комуникацията много повече, отколкото я изгражда.
На принципа всяка друга зависимост, сериалената ни носи все по-кратка наслада, последвана от скука, тъга и фрустрация.
Сетивата ни са приспани, ставаме лениви, не искаме да търсим удоволствие проактивно в някакво друго занимание, защото то ще ни коства усилие. Необходимо ни е обаче да продължим да се развличаме, защото ни плаши оставането насаме със себе си, мислите си или близките си, което се намира от другата страна на екрана. Затова си пускаме още един епизод, и още един епизод, в опит да отложим до последно действителността, която ни чака. Крием проблемите си от самите себе си. Не е изключено да се приспиваме със звука и картината от „бинджване“ на епизоди, нито пък с времето да развием в ума си устойчива връзка между храненето и сериала – да не можем да ядем, без да гледаме нещо, или да гледаме нещо, без да ядем, а най-често, и двете заедно. Този механизъм има значителна роля в отключването на различни типове хранителни разстройства, свързани с преяждане, често последвани от други хранителни разстройства, свързани с гладуване. Умовете ни се задръстват с необработена излишна информация. И още нещо, с времето фокусът ни отслабва, намалява възможността ни да се концентрираме върху занимания, които изискват усилия от наша страна (дори ако става дума за активно слушане). Това се случва поради две причини – първата е, че отвикваме от това вниманието ни да бъде активно ангажирано и да полагаме усилия, а втората е, че развиваме очаквания информацията, която получаваме, да е по-цветна, динамична и пресищаща, отколкото е обективната реалност. По подобен механизъм губим и някои от комуникационните си навици, и най-важното – губим желанието си да ги възвърнем.
Преди няколко години, когато за пръв път попълвах теста за определяне на мястото на човек в политическата координатна система, два въпроса силно ме впечатлиха. Трябваше да потвърдя или отрека твърденията, че „когато си изправен пред реални проблеми, е по-добре да не мислиш за тях, а да насочиш вниманието си към нещо по-приятно и забавно“ и че „в съвременността сливането на потоците от информация е забавление е притеснително“. Намирам, че по някакъв начин тези две твърдения и съответните им отговори вървят в комплект и едно от заниманията, с което са неразривно свързани, е именно обсесивното гледане на сериали. Широко разпространените в съвременността зависимости, една от които е тази към сериали, всъщност представляват именно начин да се скриеш от реалност, която те потиска, и краткосрочно да се почувстваш добре, вместо да вземеш адекватни мерки за разрешаването на проблема си на лично и/или на обществено ниво. Правейки го чрез сериали и изобщо чрез константно осигуряване на забавно съдържание, ти отвикваш от търсенето, възприемането и асимилирането на информация, която не е от забавно естество, и така постепенно се откъсваш още повече от веригата от причинно-следствени връзки, които формират действителността ти. В резултат на това се оказваш пристрастен не просто към гледането на приятни и уж разтоварващи продукции, а към самата действителност, която те е потиснала на първо място, и ставаш водещ актьор в развитието и укрепването на своя собствен проблем.
В края на деня сериалите не са нищо повече от удобно място, където да се скриеш от живота с всичките му реални трудности и предизвикателства, но и с всичките му радости, изненади и възможности. И ако се криеш твърде дълго, е възможно да се скриеш така, че вече сам да не можеш да се намериш.
Вижте още:
Сексизмът и градът: абсурдните попкултурни послания на някогашните любими епизоди
