Лудницата отдавна е станала нарицателно в ежедневието ни. Ползваме я не само като символ на безумие и безпомощност, но и на място, където са събрани хора, които са различни, може би малко странни и най-вече отхвърлени от обществото. Неслучайно Вазов завършва „Под игото“ именно с думите „Лудите, лудите – те да са живи!“.
Вижте още: „Смъртта не ме плаши, погребете ме край пътя!“: Лудият с колелото и великият му рекорд
Луди често са наричани хора, които преминават през процес на себепознание и преоткриване на своята идентичност. Истината е, че всички ние сме малко луди. Колкото по-често си позволяваме да сме себе си свободно, толкова по-пъстър и разнообразен ще е светът около нас. За жалост, това често не се приема добре от околните, затова и лудницата е символа на ограниченост и потиснатост, независимо дали тя идва от другите или от нас самите.
Прочетох я, след това гледах филма, гледах и театралната постановка, напълно се потопих в тази класика. Действието се развива в психиатрична клиника и се фокусира върху един герой, който се опитва да победи системата. Главният герой – МакМърфи – е истински индивидуалист и има свой поглед над нещата. Нещо, което никак не се харесва. Особено от основния представител на приетите порядки – сестра Рачид, която не се спира пред нищо, за да го прекърши.
Много често в ежедневието си казваме, че ще полудеем, че вече сме полудели, че сме за жълта книжка, че вече имаме жълта книжка. Толкова ли е динамичен животът ни или толкова бързо бягаме от всяка възможност да останем насаме със себе си? Къде е истината? Дали като МакМърфи се борим със системата, или в действителност се борим със самите себе си, или двете са едно и също нещо?
Казват, че нещата се случват винаги два пъти – веднъж в ума ни и веднъж в действителността. Тоест, ако вярваме, че живеем в лудница, че светът е полудял и такова е времето, това ще е действителността, която ще ни заобикаля. Хората около нас няма да се държат адекватно или коректно. А и как биха могли при свръхнатоварване на всички налични системи – душевна, психическа, физическа. От кого зависи в крайна сметка да спрем да се въртим в кръг? Защото тази въртележка често напомня на хамстер в клетка, особено когато тича в едно колело без цел и посока.
Вижте още: 13 мита за антидепресантите
На нас отстрани това ни изглежда като Сизифов труд без край. Според проучванията обаче хамстерите са щастливи в такива играчки. Създават им разнообразие, адреналин. Дали и ние затова не се държим в постоянно състояние на стрес – пристрастени към все по-високи и по-високи нива, за да можем да достигнем някакво състояние на щастие. Не създаваме ли така сами нашата малка лудница?
Почивка, от която изпитвам пълен ужас, защото съм от онова първо поколение, което не знае нито как да скучае, нито как да стои на едно място. И най-вече – не знае как да си почива. Наричам почивка лежането на дивана с телефон в ръка. Наричам почивка гледането на филми, въпреки че усещам как ме уморяват още при включването на екрана. А има хора, които остават по 10 дни в тишина, има и такива, които го правят с месеци. Практиката на така наречената Виппасана йога става все по-популярна в световен мащаб, защото хората имат нужда да се изключат от потока, от тази „лудница“, в която живеем. Продължавам обаче да вярвам, че я носим в себе си и тя е най- вече израз на вътрешния ни свят.
Не, не сме за там, но някой трябва да се сети да отвори вратата. Или, както казва любимият ни Дъмбълдор – „Щастието може да бъде намерено дори в най-мрачните времена, стига човек да светне лампата“.
Вижте още:
Инстаграмки, „лудички“, послъгващи – какви са женските профили в Tinder
