Седя си в магазина, омазана в бебешки лиги и следи от пюре на гърба, за които не подозирам. Чакам на касата, за да платя опитите да сглобя вечеря, докато бързам към вкъщи с близнаци в количката. И точно тогава я виждам.
Тя има маникюр, сто процента не забравя да си сложи крем на лицето вечер преди лягане и дори магически дрехите й изглеждат изгладени. Гримът е безупречен, а ръцете й изглеждат така, сякаш не е измила една чиния в живота си.
И докато я гледам, мисля си: не я мразя, дори не й завиждам.
Не я познавам. Нямам идея какви са личните й тревоги и битките, които е преживяла. Естествено, аплодирам уменията й да се облича и да се грижи за себе си. Дори бих й казала, е ми харесват прическата и обувките й.
Но докато се възхищавам на перфектната й външност, си мисля: не знам нищо за нея, току-виж тя би се възхитила от моя живот, от моите деца. Може би си мисли, че е доста по-яко да висиш в магазина с пакет памперси и по домашни дрехи.
Мисля си: нещата при мен ще се променят. Децата ми скоро ще пораснат и ще имам повече време да се приведа във вид, преди да изляза. Ще имам повече време за почивка и вероятно – ще съм смъкнала коремчето след ражданията.
Да си измия зъбите сутрин няма да ми изглежда като лукс. Може би тогава дори ще изглеждам толкова добре, колкото тази жена в магазина.
Но сега, предвид ситуацията, съм си супер. Аз правя достатъчно. Докато чакам на опашката в магазина, децата ми не виждат нея, виждат мен – майка им, единственият човек в света, който има значение. Те ме обичат безусловно и за тях аз съм напълно достатъчна.
Съпругът ми ме уважава не само като майка на децата си, но и като партньор. Той ми казва, че съм красива и харесва тялото ми, дори след всички белези и следи от раждането.
Приятелите ми ме харесват такава, каквато съм – непохватна, понякога глуповата, далеч от съвършенството. Не им пука дали съм с домашни дрехи или с рокля.
Лесно е да гледаме на себе си с подозрение и неудовлетворение. Да се засрамваме сами и да се критикуваме. Да бъдем най-големите си врагове.
Важно е обаче да научим не само себе си, но и децата си, че те са достатъчно добри. Че те са тези, които са и това е достатъчно, за да бъдат харесвани. Нека учим дъщерите си да приемат своята красота, своите силни страни и своето усещане за себе си.
Всичко, което се показва отвън, е само на повърхността. Момичета, време е. Нека спрем да се самокритикуваме и признаем: ние сме достатъчно добри. Точно такива, каквито сме.
