Продължение на:Защо полудяват учителите? - I част
...
Наливам си вода в междучасието.
- Здравейте, господине! Колко имам на учебната тетрадка!? – едва не изпускам стъклената бутилка в мивката.
- Не знам... Ще разбереш в часа... – плюя си в пазвата.
След като се спасих от обезводняване се насочвам към класната стая на девети клас с мисълта, че ще си отпочина във времето, в което те правят контролно на смартфоните си.
- Оооо, господине! – в хор.
- Добър ден и на вас! Сядайте, сядайте! – отговарям с престорен ентусиазъм.
Заставам пред компютъра, въвеждам си темата и прочее.
- Има ли отсъстващи? – очевидно не всички са в класната стая.
- Не, господине! – отново колективен отговор.
- Е, как не!? Поне 5 души ги няма! – възкликвам в недоумение.
- Ааа? Ей сега ще дойдат. До магазина са. Не им пишете отсъствия! – отговарят без напрежение.
- А по една шестица? Не щете ли?
- Ооо да, да господине! – пробужда се от съня си Мирослав.
В този момент въпросните 5 човека нахлуват в стаята с покупки достатъчни да изхранят малко село, което е откъснато от света.
- Ами ние такова... до магазина. – започва обяснението.
- Извинете, че закъсняхме. Може ли да останем? – Георги е достатъчно досетлив и възпитан.
- Сядайте и само да съм видял някой да яде! Впрочем губите си времето за контролното – вече виждам някои стъписани погледи.
- Какво контролно!!!? – отново Мирослав.
Съучениците му са така любезни да му напомнят как са определили датата заедно с господина и как той им е напомнил 120 пъти през последната седмица за това събитие.
- Записвам линка на дъската. Но!!! Не бързайте! Изчакайте да ви обясня кое как да направите и тогава ще го отворите! – обяснявам бавно, докато пиша.
- Господине, аз нямам телефон! – Александър ме хвърля в потрес.
- Как така нямаш?! Та ти всеки час си ровиш в телефона, а сега ми заявяваш, че не го носиш точно днес! Нали предупредих, че... – отговарям след кратка пауза на недоумение.
- Ами нашите ме наказаха, господине. – вдига рамене.
- Добре, ти не им ли каза, че ще ти трябва за контролното по История?
- Не ми повярваха... – отговаря с искрено съжаление, а аз едвам се сдържам да не изпадна в луд смях.
- Сядай на компютъра! – „Няма да се измъкнеш!“ казвам си на ум.
- Записвате линка в полето на браузъра си. Не в Гугъл! След като го отворите...
Някой ме прекъсва:
- Господине, това не се отваря! Линкът е грешен! – Мариела вече е изнервена, защото очевидно съм допуснал някаква грешка. Според нея...
- Изчакай за момент, ако обичаш. Казах не бързайте. – вече лекичко съм изнервен. Какво ти технологично поколение, те не могат да отворят един линк!
- След като отворите линка ще се появят две полета. В едното записвате мейл, чиято парола помните, защото там ще си получите резултатите.
Още няколко души заявяват, че линка не работи.
- Казах да изчакате!!! – толкова от часа, в който уж щях да пестя гласни струни.
- Моля ви мейлът да не е нещо от видаpalaviadjoni@... –опитвам да разведря обстановката.
Резултатът е луд смях и още изгубено време.
- Във второто поле записвате име, номер и клас. – инструкциите приключиха, сега остава да ги повторя още между 20 и 30 пъти докато всички ги разберат и да видим защо тоя линк не се отваря.
- Мариела, правилно ли записа линка?
- Да, господине!!! – със сто процентова сигурност.
- Я да видя... да... сгрешила си го. – сигурен бях.
- Господине, вижте какво ми излиза! – Тодор е истински озадачен.
- Тодоре, казах не в търсачката Гугъл, а в прозореца на браузъра. – сигурен бях, че е това.
- Къде е тоя прозорец? – технологичното поколение...
- Горе бе Тодоре, горе!!! Да точно там! Хайде сега го напиши и внимавай да не сгрешиш.
Най-накрая всички успяват да отворят линка, да попълнят полетата и да започнат работа. Наслаждавам се на гробната тишина. Е явно все пак ще си почина...
- Колко верни отговора има на въпросите с тикчетата? – разумен въпрос зададен от Димитър.
- Колкото точки дава задачата. Във всички задачи е така. – с разумен отговор. - И в този ред на мисли тройката започва от 10 точки, внимавайте с тотото. – с ехидна усмивка на лице предупреждавам, защото "чета мисли".
- Господине, вие май намеквате нещо? – Мариела пак нещо е недоволна.
- Не, просто ви информирам... – гимназистите са особено тънкообидни.
- Колко верни отговора има на въпросите с тикчетата? – о, не... не отново.
- Колкото са точките, Мирославе. Колкото са точките! – повишавам тон.
- Ама защо ми викате? – искрено учуден е.
- Преди 2 минути го обясних, Мирославе! Хайде, тихо вече! – приключвам с разговора.
Дончо вдига ръка. Отивам при него в очакване на поредния сериозен проблем за разрешаване. Сякаш вече съжалявам, че не направих теста на хартия.
- На тая задача е така, нали господине? – смигва ми съучастнически.
- Не знам... – вдигам рамене.
- Е как не знаете! – ама наистина е изненадан.
- Не знам нищо... – обръщам се и продължавам да кръжа като орел между редиците, а Дончо вече ми е сърдит.
- Колко верни отговора има на... – поредният!
- КОЛКОТО СА ТОЧКИТЕ! – отговарят в хор няколко души около него, очевидно изнервени, че теста не е толкова лесен колкото са очаквали да бъде.
- Господине, как се пише Санстефан... – изведнъж някой много държи на правописа.
- Шшшшт!
- Ама аз не съм казал на кой въпрос... – сякаш не се подразбира.
- Тихо!? Пишете както можете. Не оценявам правопис, а знания! – ако отнемах точки за правопис... Пази, Боже!
Остава малко време до края, а предалите не са особено много. На някои хора ръцете им треперят, докато попълват задачите. За пръв път виждам тийнейджър с треперещи ръце, докато използва телефон.
- Мирославе, хайде гледай си в твоя телефон, става ли? – опитите за преписване стават все по-отчаяни.
- Само сверявам, господине. – хили се насреща ми.
- А да ви пиша средна оценка на двамата? – винаги работи.
- Ааа, не, не господине! – включва се и подсказващият.
- Хайде натискайте изпращане, остава една минута. – приканвам ги любезно.
- Още малко, още малко! – колективен отговор, както казваше водещият на „Минута е много“.
- Петя, нали вчера твърдеше, че часът не свършва, когато Ви освободя, а точно в 10 и 45 минути? – лекичко се заяждам.
- Е, сега е точно и 45... – продължавам.
- Ама още не е бил звънеца. – оправдава се тя, а в този момент звънеца бие.
- Хайде, изпращайте си работите. И не си правете илюзии, че ще ги довършите с учебника у дома, защото на всяка работа пише в кой ден и в колко часа е изпратена. Тестове, изпратени извън часа, ще бъдат оценявани със слаба оценка. – след тази реплика няколко души започнаха нервно да пишат нещо на телефоните си.
Уверявам се, че всички са предали.
- Хубав ден на всички! – мисля си: „Дали да не се върна към тестовете на хартия?“
Послепис: Всички прилики с реални лица и събития са напълно случайни. Историята, която разказвам, е плод изцяло на моето въображение.
Втори послепис: Посвещава се на всички, които правят изводи за преподавателски методи и умения на база на художествено произведение. Достатъчно иновативен ли беше този фейлетон?
...
*Явор Генове роден през 1992 г. в град Бургас. Той е бакалавър по история и работи като учител в гр. Горна Оряховица. В момента живее във Велико Търново, къдетопродължава образованието си в магистърска програма „География и икономика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Интересува се от политика, журналистика и спорт. Особен интерес проявява към историята, свързана с тоталитарните режими в Европа през XX век. Неговата мечта е да се занимава с преподавателска и изследователска дейност в областта на Съвременната българска история.
Текстът епредоставен на mamamia.bg от aвтора и е част от неговия блогBrasnach.wordpress.com
