„- Ще бъдем ли приятели завинаги? – попита Прасчо.
– Дори и за по-дълго! – отговори Мечо Пух.“
Когато ставах на 18, поканих сигурно 30 души, имах поне 5 компании, с всяка празнувах отделно, отне ми ден и половина. Скоро ставам на 29 години, ако се появят и петима, ще съм благодарна. Сигурно съм лош приятел?
Когато бях на 17 години, организирах с още две приятелки парти изненада за рождения ден на наш общ 27-годишен приятел. Той не просто беше изненадан, а даже нямаше да празнува иначе. Беше безкрайно трогнат и ни каза, че ще разберем, че с годините не остават хора, с които да празнуваш и се губи смисълът, защото всъщност хората правят празника.
Всички сме губили приятели във времето, неизбежно е.
Първият път много заболя – още не знаех, че е възможно. Нали приятелите са семейството, което сами си избираме. Не означава ли това, че ще са с нас до живот? Как така вчера си бил приятел на някого, а днес вече не си? Не разбирах. С годините обаче много неща се променят. Най-вече ние се променяме. Ако в X клас, за се сприятеля с някого, ми беше достатъчно да харесваме няколко еднакви групи и да обичаме да четем, и бях склонна да продължа да градя тези отношения следващите 10 години, сега изискванията са много повече.
Какво обаче се случва с тези приятелства, които сме завързали толкова лесно? С хората, които сме избрали да са ни най-близки, когато сме били на 5, 7, 10, 15, 17 години, остават ли те в живота ни? Кое определя кои – да, и кои – не? Очевидно не е времето. Не е и през какво сте минали заедно.
„Каквото било, било, аз обаче сега си тръгвам.“ Защо? „Дразниш ме.“, „Промени се.“ „Драматизираш.“, „Обиждаш ме.“
Окей, кой няма слаби моменти.
Кой не е бил такъв задник, че да иска сам да се рита оттук до края на улицата? Не, не казвам, че е окей. Не трябва да се случва. Със сигурност не трябва да се повтаря. Времето, разминаването в животите и разстоянието са просто клишета. Клишета, с които отричаме, че със загубата на старите си приятели, губим и своите стари версии. Защото не са ни свързвали 3-те групи, които сме харесвали, а болките ни са се напасвали. Един е имал нужда да се грижи за някого, друг е имал нужда да се погрижат за него.
Когато обаче пораснем и почнем сами да се грижим за себе си, дали и нуждите на другия са се променили? Дали е готов да спре да се държи като майка ни, баба ни, баща ни и да запълва някаква ниша? Дали още имаме общи ценности? Дали имаме какво да си кажем? И ако отговорът на всички тези въпроси е „не“, то искаме ли да продължим това приятелство изобщо?
Тук вече роля започва да играе времето.
Не времето, което е изминало, а времето, което този човек ни е отделил. Всички пъти, в които ни е помогнал, бърсал ни е сълзите и ни е вадил от кашите, държал ни е ръката и ни е напомнял, че ставаме за обичане, когато сами не сме се обичали и то с добра причина. Може би дори същата причина, зареди която сега не ни говори.
Истината е, че не можеш винаги и всеки ден да си говориш с приятелите си и всичко да е като по филмите. Хората се изморяват и имат и други проблеми. Единственото, което прави приятелствата по-лесни от връзките, е, че не сте длъжни всеки ден да се гледате, не сте длъжни и всеки ден да се чувате. Важно е обаче да знаете, че когато наистина ножът опре до кокала, имате на кого да се обадите. Някой, който ще знае точно какво да направи, защото ви е гледал как се развивате и растете по пътя си през последните 20 години. Защото в днешния свръхкомуникативен свят, дори за хора, с които не сте си говорили, но познавате от деца, имате много повече информация и наблюдения, отколкото някога ще получите за някого, когото срещата тепърва. А количествените натрупвания често водят до качествена промяна.
Хората ще ви кажат много причини защо вече не са приятели с някои от онези, с които са били неразделни. Особено ако ги е грижа достатъчно за отношенията им с другите хора. Винаги има причина и тя никога не е „просто така се случи“, „животът ни раздели“. Причината е, че сте започнали да имате различни ценности, че сте започнали да подреждате приоритетите си по друг начин, че сте избрали да инвестирате значителна част от времето си в отношения с други хора, че се развивате в напълно различни и взаимно изключващи се посоки. Другите винаги ни служат като компас. В живота ни остават само хората, които отговарят на истинското ни Аз. Понякога просто трябва да пуснем другите да си отидат, защото цената да ги задържим е твърде висока.
Вижте още:
