Вчера моя близки приятелка сподели информация как двама чуждестранни музиканти са били нападнати вербално заради начина, по който изглеждат. В моя роден град, най-стария град, град на кръстопът, в който са се изредили и са живели хора от всякакви култури или религии. Бях видяла тези хора предния ден, няма как да не ги видиш. Открояват се на общия фон. Не се вписват в средата, а да не се вписваш, е опасно.
Заедно си набавяме храна, заедно се защитаваме от опасност. Сам човек е изгубен. Според една от най-изтъкнатите антроположки в света Маргарет Мийд, първият знак за наличието на цивилизация е на 15 хиляди години и представлява човешка кост с фрактура. Кост, която е била счупена, но е зараснала. Тоест, цивилизацията е започнала, когато сме започнали да се грижим един за друг и първият признак на различност или слабост е спрял да значи, че ще бъдеш изоставен от групата, което е било равнозначно на смърт. Днес обаче продължава да е трудно да си различен, защото дълбоко в себе си още носим този древен и първичен страх – страха от смъртта, която ни е била гарантирана, ако не се вписваме.
Нещо, което за жалост е и отдавна залегнало в нашата народопсихология – в може би най- омразната ни фраза, която си предаваме през поколенията „Преклонена главица сабя не я сече“.
Свиреха в Стария град, свиреха по начин, който караше хората да спрат каквото правят и да послушат. Музика, на която няма как да не спреш и няма как да не те впечатли. Такава, която излиза от недрата на земята и ти напомня поне за малко, че си душа, която има земно изживяване, а не роб на някоя система.
Вижте още: Бой за знамена и смях под фатални новини: чуждите обувки никога не са ни по мярка
В този момент в съзнанието ми се прокрадна мисълта да им кажа, че не всички мислят като онзи човек, който ги е заплашил. Мина ми и мисълта, че сигурно знаят, обаче ми се стори важно да казваме и тези неща. Да кажем на хората до нас не само с поглед или с кимване „виждам те и те приемам“. Защото може и излекуваната кост да е първият знак на цивилизацията и кулата във Вавилон да е отдавна рухнала, но езикът остава едно от най-важните ни средства за общуване. Затова отидох и им казах, че музиката им е много хубава и им се радвам и съм благодарна, че правят това, което правят.
Създават пространство и за другите хора да изразяват себе си с такава „лекота“. Отстрани наистина изглежда лесно, струва ти се, че на хората не им пука, не им пука, като ги зяпат, не им пука, като ги гонят. Това обаче не е точно така. Просто много лесно забравяме, че всички сме хора, и всеки има своите страхове, и на никого не му е лесно. Това, което най-много ме изненада, е колко бяха благодарни за малкия ми жест, да отида и да кажа нещо. Споделиха, че всичките им над 10 години пътувания за първи път им се случва, след като са споделили информация, че са били нападнати, някой да дойде и да говори с тях. По целия свят.
Защо е толкова трудно?
Може би ни е страх от нас самите и не можейки да приемем себе си, отхвърляме и другите. Истината е обаче, че когато сме най-автентични, сме най-добре приети, защото хората усещат искреността. А че сме различни, различни сме. Всеки един от нас е малък калейдоскоп, пъстра картинка от пречупена светлина, малки парченца различни опитности и болки.
Това е днешното ви напомняне да сте малко по-толерантни и когато видите нещо, което ви харесва, да го кажете също толкова високо и ясно, както и когато не ви харесва. Но винаги с уважение към човешкото достойнство.
Вижте още:
Тълкуване на Закона за защита от домашно насилие по македонски
