А вие прочетохте ли интервюТО? В рамките на един час петима души независимо ми бяха задали този въпрос, когато включих телефона си след вчерашната тренировка.
Накратко, Иван Добчев – театрален режисьор, основател на Театрална работилница „Сфумато“, преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ – коментира в интервю за „Площад Славейков“ развитието Мария Бакалова, актриса, отличена с номинации за „Златен Глобус“ и за наградата на Гилдията на киноактьорите за ролята си в „Борат 2“, негов студент.
Добчев не харесва развитието на Бакалова в комерсиална и ориентирана към шоу бизнес посока. Дотук нищо изненадващо – надали някой, който е запознат с режисьора и е следил работата и публичния му образ е очаквал нещо различно. Добчев не харесва и „Борат 2“. Разбирам, и аз не съм фен на филма, а и не това е от значение, всеки има право на предпочитания. Добчев очевидно не се стреми да бъде симпатичен с изказването си. Връщам се на публичния му образ, няколко изречения по-назад. Всъщност, да си симпатичен, а още по-малко пък да се стремиш към това, изобщо не е задължително. Кое тогава подлютява цялостната картинка около изказването дотолкова, че през последното денонощие лавинообразно да я превърне в тема на разговор за всеки, запознат със случая?
Едно да беше…
Отношението на джентълмен към дама
“Предпочели са я, точно защото е напориста и спонтанна. Но не е неопитна, напротив, с тези неща много бързо се трупа опит […]. Ами как да се слагаш – на мъже или на публиката”, споделя Добчев за Бакалова.
Допълва твърдението си с изброяване на провокативни роли на актрисата и директен намек за това доколко й импонират превъплъщения в „перверзии“, в което впрочем не намирам нищо осъдително. Като перверзия може да се определят и филмите на Йоргос Лантимос, перверзия е и „Необратимо“ с Венсан Касел и Моника Белучи. Също така са и кино, което си струва да гледаш веднъж, понеже може и да нямаш сили за втори път.
Инсинуацията, че успехът на една жена неминуемо се дължи на опита й с флиртовете, с това да се слага и да се харесва, не е никак непозната нито на нас българите, нито на човечеството изобщо. Но е несправедлива. И некрасива. И неуважителна.
При изказването на подобно напълно недоказуемо твърдение дори и потенциалната му истинност губи значението си. Извън рамките и на Иван Добчев, и на Мария Бакалова, колкото и широки или тесни да са те за някого, може би е крайно време да спрем да обвързваме развитието на човек с пола или личния му живот, независимо дали кривим вляво или вдясно докато го правим. Да не говорим, че умението да се харесваш, е талант. И този талант, липсващ на мнозина и ненужен за мнозина, сам по себе си изисква актьорски качества.
Отношението на преподавател към студент
„Покрай това обучение сме й помогнали да прочете книги, които иначе не би прочела никога“, продължава професор Добчев. Това не е новина, не е изключително, вероятно не е невярно, но не предполага вложената снизходителност.
Образованието функционира така. По този начин работи връзката между преподавателя и студента – единият отваря хоризонтите си за другия и предава нататък. Списъкът с книги, които съм прочела в резултат на общуването университетските си преподаватели, не е нито кратък, нито малозначителен. Благодаря им за това, а те не ме презират за него, или поне така се надявам.
Притеснителното в случая е, че казаното издава манталитет, който отново надхвърля Иван Добчев. Онзи манталитет на звяра-професор, който се гордее да се слави с това, че къса наред, че се присмива изпитвайки, че учебникът му е неоткриваем, но без него не се взима изпита, без да си дава сметка, че всичко това красноречиво говори за неговите собствени способности – и преподавателските, и комуникационните.
Добчев споделя и че не е успял да насочи Мария Бакалова в желаната от него посока на актьорска игра. Това е чудесно, защото явно не е била нейната. Независимо дали сме вярващи или не, това да моделираме човека по свой образ и подобие не е наша функция.
Отношението на режисьор към изкуство
Оттам нататък, влизаме в абсурдната съпоставка между Театрална работилница „Сфумато“ и „Борат 2“, стои като сравнение между круши и гвоздеи. Прийом, характерен за хората с висока оценка за своята собствена естетика, е язвителното снизхождение към непопадащите в нея. „Сфумато“ и „Борат“ не са две противоположни крайности на едно и също нещо. Те са две различни по естеството си преживявания, насочени ако не към различни лица, то към различни потребности.
Извадено от контекста, харесването на „Борат“ не прави човек скудоумен, нито пък отричането му го причислява към неразбраните гении на съвремието. С обратен знак, същото можем да кажем и за предпочитанията към Достоевски, ако те представляват самоцел. Изкуството не се заключва нито в догмата, нито в политиката, нито в симпатиите на даден човек към други хора. И популярността му не го прави лошо. Нищо че редица от хората, които в момента са публично сърдити на Добчев, също изповядват мисленето, че не би било елитарно да се гледат видеа с над 300 лайка в YouTube, или пък да слушаш Red Hot Chilli Peppers, чиито Snow и Californication са се въртели по комерсиалните радио станции.
Всъщност не е задължително артистите да са неразбрани. За обидените от изказването пък, Добчев автоматично стана завистлив и провинциален. Със сигурност бих предпочела „бутиков“ като определение. Дали ще пазаруваш от бутика, е отделна тема. Аз все пак бих.
Общество срещу лично мнение
Тук идва и последният ми проблем с фамозното интервю и то е, че в самата вълна от реакции спрямо него забелязах доста театър.
Преди десет години, когато още беше актуално да си говорим в мачизми, разделения и интелектуални опозиции, тази реакция нямаше да е същата, защото вълните от публично възмущение обикновено се раждат от очакваност, а не от автентичност. Днес опозициите се случват на морално равнище. И все ми се струва, че четейки всяка следваща Facebook проповед, че между редовете й следва да открия не толкова колко неморален е днешният Иван Добчев, колкото колко морален и примерен е авторът й. Виждам и споделям всяка от причините казаното да не буди симпатии. И все пак да кажем отново, че да си симпатичен не е задължително.
За да обобщим, премахнем ли от изказването на режисьора всички „пар екселанс“ фрази, може би характерни за високото изкуство, а може би не, то всъщност би звучало малко като: „Амиии, тя е тъпа, и освен това е лека, и освен това не е добра колкото мене“.
Ако можем да го очакваме като неприятен коментар от шестокласничка към съученичка, то не подхожда на претенциите, което самото високо изкуство има към изказа, към обществеността, а, надявам се, и към себе си.
Утре Мария Бакалова ще се радва на някоя следваща номинация, Иван Добчев ще подготвя някое следващо представление, аз ще си търся билети за театър и това няма да ми пречи да гледам ситкоми. Междувременно инфлуенсърите ще излъчват морал през всяка пора на кожата си по някоя утрешна тема.
И светът ще продължи да се върти.
Още от Лора Младенова:
А вие гордеете ли се с Мария Бакалова?
Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?
Холивудското тричане на непослушни артисти
