„Лудите, лудите – те да са живи!“, възкликва Иван Вазов в „Под игото“, напомняйки колко важен е патриотизмът, този граничещ с безразсъдството, за да се освободим от налегналото ни тогава робство.
И аз много често се сещам за този израз, когато обикалям из центъра на София, когато се срещам на всяка крачка с тези интересни типажи – лудите. Някои са бездомни, други се прибират някъде, всеки със своите странности. Но колкото и да е интересно понякога да се заслушаме и загледаме в тези чудаци, не всички те са мъдри и добронамерени като героя на Вазов, Марко. Напротив, някои от тях са агресивни и понякога опасни.
Миналата седмица, докато се возех в метрото, станах свидетел на напрегната ситуация. Дамата, която седеше до мен, говореше по телефона с майка си, когато жената на седалката от другата й страна започна да й крещи и да я обижда. Последваха несвързани обвинения и доста нецензурни псувни и заплахи. Обектът на нападките затвори телефона, опитвайки се да обясни, че разговаря с роднината си, но явно обърканата и с психични проблеми жена беше влязла в своя филм. Колкото и да не й обръщаше внимание, другата жена видимо бе жертва на тормоз, а никой от присъстващите във вагона не посмя да се намеси, за да не си навлече излишен гняв и обиди.
Не че за първи път ставам свидетел на подобна сцена, но тогава ми стана пределно ясно, че имаме проблем. Приемаме тежко психично болните на улицата като част от картинката, гледаме да не им обръщаме внимание, да нямаме досег с тях. Докато един ден някой от тях не извърши нещо лошо и опасно, докато не посегне на някой от нас, на децата ни. Тогава ще се вдигнем срещу всички тези хора, станали вече екзотична част от пейзажа, ще ги обвиним и ще ги намразим. Докато всъщност можем да им помогнем.
Едно от решенията, които се появиха само преди дни в София, е новият кризисен център за настаняване на бездомни. Той осигурява топла вечеря, душ, легло и закуска за всеки бедстващ на улицата или в студа. Подслонът може да се използва до пролетта от хората, които са доказано социално слаби и без дом, а всеки може да обади на телефон 112, в Столична община или социалните служби, за да сигнализира, когато забележи бедстващи на улицата.
Ясно е, че това е само частично решение на проблема, който със сигурност засяга и психиатричните клиники.
Там, поради финансови затруднения, и досега се изписват лабилни пациенти, защото парите не достигат за грижата за всички тях. Така се оказва, че около нас се разхождат доста хора с тежки психични заболявания – такива, които не искат да се лекуват, не могат да осъзнаят, че трябва или пък държавата е вдигнала ръце от тях. Тогава, защо да не се намесим и ние като общество?
Не е толкова трудно да започнем да бъдем по-отговорни, да забелязваме повече неща, защото иначе не върви да се оплакваме. Ето защо, когато видите майката и сина, клошари и алкохолици, да се въргалят пияни на поредната картонена постелка и да крещят, потърсете помощ. Когато пиратът с кучета, които ядат повече от децата в Сомалия дневно, отново се развика под балкона ви, вдигнете телефона и подайте сигнал. Помогнете на беззъбата жена с мъжката брада, която проси цигари и посяга на минувачите, които не й угаждат. Потърсете властите, когато добре познатият ви квартален клошар за втори път днес уринира в асансьора ви.
Тези хора имат нужда от помощ. Те са тъжни, отритнати, очукани от живота на улицата, от живота въобще. Объркани и агресивни, или много симпатични като лелята с гълъбите на Алабин и Витошка. Всеки със своите истории и премеждия, със своя колорит, с който постепенно свикваме, а не трябва. Недейте да свиквате, да ги игнорирате, да се примирявате, че държавата е безсилна. Правите лоша услуга на тези изстрадали хора, а и на себе си.
Действайте, направете нещо. Има смисъл и има значение да събудите себе си и държавата. Най-добре е предал този смисъл Йордан Радичков в „Горещо пладне“: „Движение, движение! Страшно е да се стои, страшно е ръцете да стоят отпуснати! Страшно е очите да гледат неподвижно. (…) Събудете се! Събудете се! Нужно е движение, дело, защото статичността и бездействието са огромен ужас за човека!“
Борете се. Борете се, за да помогнете на тези хора, за да защитите себе си, за да предотвратите някое нещастие. Бъдете част от инструментариума, с който да подобрим собствената си среда. Бъдете активни граждани със съвест и със съчувствие.
Защото, освен че не е грях и престъпление, лудостта е болест. А на болните се помага, нали?
