Преди повече от десетилетие, през 1994 година, учените представят на света пациент S.M., известен още като SM-046. Това е бяла американка, родена през 1965 година. На пръв поглед тази майка на три деца сякаш води съвсем обикновен начин на живот. Въпреки това в мозъка й се случва нещо съвсем необичано. Заради рядка болест, прекарана в детството, пациент SM-046 има една удивителна характеристика: не изпитва страх.
„За да предизвикаме страх у S.М. ние я поставихме сред живи змии и паяци, заведохме я в къща, обитавана от духове, и й показахме емоционално тревожни филми. В нито една от ситуациите S.M. не показа страх и нито веднъж не демонстрира, че усеща повече от минималните нива на тревожност“, така учените описват изживяванията на жената през 2011 г. – почти десетилетие след откриването на странната й мозъчна аномалия.
Причината S.M. да не изпитва никакъв страх е болестта на Урбах-Вите – рядко състояние, което уврежда важната структура в мозъка, наречена амигдала (известна още и като бадемовидно тяло). Но освен че минава без грам страх през основни житейски предизвикателства, мозъкът на S.M. по всичко изглежда, че функционира съвсем нормално. Всичко това поражда въпроса: може ли човек да живее без амигдала?
Какво е амигдала?
Амидалата е част от мозъчната лимбична система и се състои от клетки, оформени в бадемовидна маса. Въпреки че на практика става дума за структура от две части, разположени в различните мозъчни полукълба, все пак учените разглеждат амигдалата като обща зона, която се свързва с паметта, емоциите и мотивацията. Тя се активира при неприятни гледки, усещания, миризми и е отговорна за усещанията като страх и тревожност, удоволствие, но също така и агресия. Тази част от мозъка е много важна за самосъхранението, защото ни предупреждава за опасност, активирайки чувството на страх.
Основната част от бадемовидното тяло се свързва именно с определянето на страха. Развиването на усещането за страх се случва чрез асоциативен обучителен процес, който чрез повторяем опит ни позволява да запомним, че се боим от нещо. Този обучителен процес се случва, защото опитът променя мозъчните връзки и създава нови спомени.
Погледнато повърхностно, безстрашието на S.M. изглежда забавно и дори очарователно. Тя успява да изненада сериозно и своите деца.
Най-големият й син разказва: „Аз и братята ми видяхме змия на пътя. Аз се развиках колко е голяма. Тогава мама просто изтича, взе я и я изнесе извън улицата, сложи я на тревата и я пусна да си ходи по пътя… Тя винаги ми е казвала колко много се плаши от змии и такива неща, но внезапно се оказа, че не я е страх от тях. Помислих си, че е странно“.
Независимо че да прекарваш живота си без усещане за тревога и страх може и да изглежда страхотно (а S.M. доказва, че човек може да живее добре и без амигдалата му да се задейства), липсата на естествен страх може да е опасна, дори фатална. Пълното отсъствие на подозрителност или недоверие означава че S.M. може да се окаже в много опасно положение.
Веднъж, когато си вървяла в малък парк в 10 часа вечерта, един мъж я нападнал и приближил нож до гърлото й. Според описание, дадено пред учените, „в далечината тя чула как пее църковният хор. Тя погледнала мъжа, който я нападнал, и уверено казала: „Ако ще ме убиваш, първо трябва да преминеш през моите божествени ангели“. Мъжът бързо я пуснал. А още по-странното е, че S.M. не избягала – тя просто си се прибрала спокойно у дома. И на всичкото отгоре на следващия ден минала отново през парка, без никакъв страх, защото просто не изпитва такъв.
Това не е единственият път, в който S.M. попада в сериозни рискови ситуации. Според изследователите тя е била нападана веднъж от жена с двойно по-голям от нейния ръст, веднъж почти е била убита при брутално домашно насилие и в повече от една ситуация е била заплашвана да бъде убита. Но най-изумителното е, че във всички тези ситуации, когато нейният живот е бил на косъм, поведението й не е издало никакво отчаяние или състояние на паника.
Въпреки че S.M. се е превърнала в абсолютен пример за безстрашен живот, все пак се оказва доста трудно да се живее без амигдала. В крайна сметка връзката между смелостта и активността на тази част от мозъка не е напълно установена. Според изследване в Nature Neuroscience, хората с поведена амигдала все пак продължават да изпитват силен страх, а други дори чувстват повече страх, отколкото хората с нормално функционираща такава. Става дума за хора със същото рядко генетично заболяване, причинило проблеми и на S.M. – болест на Урбах-Вите. И все пак това заболяване е толкова рядко, че се смята, че има по-малко от 300 души, които са го имали, откакто болестта е открита през 1929 година.
Какво се случва със страха при нормалните хора, може да се проследи по абсолютно неетичният по днешните стандарти експеримент, проведен през 1920 година, в който участва бебе, известно като Малкия Албърт.
Учените Джон Уотсън и Розали Рейнър искали да проверят какво ще се случи, ако към напълно естествения страх на Алберт от силни шумове добавят допълнителен стимул, например появата на бяла мишка. Уотсън и Рейнър разрешили на Алберт да се приближава до мишката и всеки път, когато го правел, те удряли с чук по стоманена пръчка. След седем повторения на това, Алберт избухвал в сълзи още като видел мишката, без изобщо да чувал шума. Заради страха, неговата амигдала свързвала неприятния шум с неутралния стимул. Сега вече мишката активирала страха, а не шума.
За съжаление, този експеримент довел до това, че малкият Алберт развил силен страх изобщо от неща, които напомнят на бяла мишка, включително бели палта или бели кучета. Този неетичен експеримент накратко показва как работи амигдалата при нормалните хора.
Но за да се разбере какво се случва със страха при хора, които имат увреждания в този мозъчен център, са необходими още много изследвания.
