Тя постоянно присъства около нас, всеки ден и навсякъде, но за нея се мисли повече, отколкото се говори. А когато се говори, то е ужасно малко, сравнително рядко и задължително с намеци и недомлъвки.
В нашата балканска култура на резервираност към отвъдното, смъртта се потулва с поговорката „За починалите – или добро, или нищо“ и това се спазва, дори за покойници, които са били публично разстреляни или чиито имена са замесени в меко казано нечист „бизнес“: излишно е да споменаваме нашумели напоследък имена от подземния свят.
Но има една професия, която най-добре и в цялост има достъп до процеса, свързан с преминаването на човешкото тяло (а може би и душа?) от този в отвъдния свят.
Това е професията на хората, посветени на грижата за пациенти в края на живота им, а именно палиативните или хосписни медицински и здравни работници.
Срещайки се често със смъртта в ежедневието, тези хора знаят най-добре, че умирането не е единичен акт, както си мислят повечето хора, ами по-скоро наподобява пиеса, състояща се от различни действия.
Грижещите се за терминално болни пациенти, имат достъп до най-разнообразни отговори на въпросите за живота и края му.
„Какво наистина, в крайна сметка има значение?“ е основното, което ние, живеещите тук и сега искаме да разберем от отиващите си наши близки.
Пред сайта Health Digest, водещият специалист по палиативна и хосписна грижа д-р Симран Малхотра от Балтимор, САЩ, споделя различни свои наблюдения от последните месеци, седмици, дни, часове и минути на терминално болни пациенти или на много възрастни хора.
Според специалиста смъртта има способността да поставя нещата в перспектива и да ни кара да преосмислим приоритетите си:
„За мен, работата в областта на палиативните грижи представлява мощно напомняме за това кое наистина има значение в живота. Надявам се, че като споделя някои от най-често срещаните съжаления на моите пациенти, ще ви вдъхновя да живеете живота си без тях“.
Вече сме писали кои са най-честите разкаяния на хората в часа преди смъртта им.
A за да разбере какво мислят пациентите й, в последните им часове д-р Малхотра ги пита кое според тях дава личен смисъл на техните животи.
„Двата въпроса, които задавам на почти всички свои пациенти, са: „Какво Ви носи радост?“ и „Какво е най-важното за Вас?“. От отговорите на тези въпроси разбрах, че всички хора имат различни истории, но нещата, за които съжаляват, си приличат с приближаването на края“.
По нейните думи в много от отговорите на пациентите се откриват общи теми, свързани с любовта към себе си и междуличностните отношения.
Тя споделя, че едно от трите най-често срещани разкаяния, изразявани от пациентите, е, че не са прекарвали повече време с близките си. Разкайват се и за години, изгубени в спорове с любим човек поради несъгласие по даден въпрос.
Друго често срещано съжаление е, че хората са прекарвали твърде много време в работа, вместо да отделят време за себе си или за семейството си.
И накрая, тя е установила, че третото най-често срещано съжаление сред пациентите е липсата на смелост да преследват живот, който да е верен на тяхната същност, на техните страсти и желания, вместо да живеят според очакванията на другите хора.
Д-р Малхотра смята, че можем да си извадим доста поуки как да живеем живота си, като се учим от съжаленията на умиращите.
„Отделете време за вашите любими хора и не ги приемайте за даденост. Животът е кратък и никога не знаеш кога ще бъде последният ти ден с някого“.
Работата и ежедневието неизменно ни дърпат в безброй посоки, затова е важно постоянно да проверяваме дали разпределяме времето и енергията си по балансиран начин.
„Работете, за да живеете, а не живейте, за да работите“, е съветът на медицинския работник.
„Никога няма да съжалявате, че сте си взели почивка от работата, за да прекарате време със семейството си или за да направите нещо, на което се наслаждавате. Но може да съжалявате, че сте работили прекалено много и че сте изпуснали магическите моменти в живота си“.
В добавка към прекарването на време с най-близките, д-р Малхотра също така подчертава и значението на инвестирането на време в себе си.
„Бъдете верни на себе си. Позволете на сърцето си да следва вашите страсти. Не разрешавайте на другите да диктуват как трябва да живеете живота си. Ще бъдете много по-щастливи, когато погледнете назад към един живот, изживян истински, независимо, че не винаги е било лесно“, казва тя.
Страх, тревожност и тъга са сред най-често срещаните емоции, които палиативният специалист е виждал пациентите да изживяват преди смъртта си. Въпреки това надеждата определено е изненадващото чувство, което доминира над всички техни емоции.
Независимо, че повечето от хората споделят страха си от неизвестното, изразяват притеснение за своите семейства и тревожност от вероятната болка при разялата с живота, както и тъга, че оставят света и обичаните си хора – има и много хора, които изпитват усещане за мир и спокойствие.
А най-впечатляващото е, че дори терминално болни, които изпитват големи болки, трудности с дишането, чувстват се социално изолирани, изгубили са контрола и независимостта си, до края не изгубват силната си надежда, че ще се оправят и ще могат да продължат с живота си.
Друго впечатляващо нещо, според д-р Малхотра, е че на смъртния одър много от пациентите изобщо не мислят за материалните блага, дори те да са били много важни за тях.
Което означава, че личните вещи, които са имали значение приживе, започват да придобиват съвсем друг смисъл към края на живота на човека.
Но пък онова, с което повечето хора са споделели, че се гордеят към края на живота си, са личните връзки с най-близките и техните постижения. „Винаги става дума за семейството, за техните връзки или колко се гордеят с децата си или внуците си или с нещата, които децата ще правят със своя живот и образование или са постигнали…“
Когато хората се приближават към смъртта, техните финални думи често се различават, в зависимост от чувството за удовлетвореност.
От „в мир съм и имах добър живот“ при по-възрастните, при по-младите често се чува: „Не съм готов да умра. Имам толкова много още да живея“.
Но според палиативният работник чувството за удовлетвореност няма толкова връзка с възрастта, а по-скоро с усещането за недовършена работа.
Думи като „обичам те“, „благодаря ти“ и „моля те, прости ми“ правят чудеса за спокойствието на умиращия, според д-р Малхотра.
Десетилетията работа с отиващи си пациенти, са я вдъхновили да живее живота си по-съзнателно.
„Всеки пациент ме е докоснал по различен начин и някои директно са променили траекторията на живота ми. Техните истории са ме окуражавали, вдъхновявали, предизвиквали и променяли.
Пациентите ми и техните семейства ме вдъхновяват всеки ден да не спирам себе си и напълно да приема това, което ми казва сърцето. Моята любов. Моята истина и интуиция. Моите таланти. Моята цел. Моето най-добро Аз. И този единствен живот, който ми е подарен“…
Вижте още:
Биорезонансна диагностика: как да разберем, че сме на смъртния си одър
