Независимо дали самите вие сте вярващи или не, сигурно сте запознати с библейската сентенция, че никой не е станал пророк в собствената си родина. Ще я срещнете перифразирана и до собственото си село, собствения си дом. Вероятно това редуциране в обема на средата идва обратнопропорционално на глобализацията на пространството. Колкото по-широк и достъпен става светът, толкова повече обхватът на общностите, в които сме у дома си, всъщност намалява.
И все пак, защо да не си пророк в собствения си дом – нима не е най-логично да бъдеш чуван, разбиран, приеман, валидиран, добре дошъл, желан и утвърждаван именно там, където те познават най-отдавна, най-добре и най-дълбоко, където съществуват сложни и развивани с години връзки на емоционална близост? Именно тази емоционална близост често играе ролята на нож с две остриета.
Колкото повече близост има, толкова повече и поле за манипулация и намеса. Колкото повече чувства участват в едно неравенство, толкова по-лично, по-трудно, по-комплицирано и по-конфликтно за разрешаване може да е то. А и какъв ти тук пророк? Все едно не те помним, когато ти бършехме сополите, когато рева за раздяла, когато изпадна оня път в истерия, веднъж като се напи, на 15 февруари 2006 като не беше прав въобще, или когато остана без работа и преживя период на тотална слабост.
Далеч по-лесно е да уважаваш човек, когото виждаш от дистанция – обективно и отстрани.
Без да познаваш всичките му слабости и ахилесови пети, без да знаеш прекия път към това как да го нараниш най-бързо и лесно, как да му влезеш под кожата или да го изкараш извън кожата му, как да го заставиш да направи нещо нежелано чрез емоционална манипулация, та и да се почувства виновен за това, нищо че го прави.
Войните между близки хора са войни за пространство и се водят с всички средства на комуникационната война, колкото и мръсни понякога да са те. Войните за пространство не са онези умопомрачително грозни спорове за делба на съсобствено имущество, редовно възникващи между роднини и изумяващи с цинизма си всички околни, които дълбоко вярват, че това няма как да се случи на тях. Не. Тези спорове се явяват като резултат от нещо друго, нещо замитано под килима с години, с десетилетия, нещо неразрешено навреме, за чието разрешение понякога става твърде късно. Тогава, когато между най-близките хора са останали да горят единствено ярост, завист, обида и разочарование – тези злокачествени метастази на токсичната любов и привързаност.
Пространството, за което се воюва изначално, не е географско. Не се мери в в брой къщи, брой стаи, брой автомобили и брой банкови сметки.
То е пространството да дишаш и да живееш. Да бъдеш приет. Да се изразяваш свободно. Да се чувстваш в безопасност. Желан. Зачитан. Търсен. Изслушан. Да се чувстваш у дома си – усещане, което можеш да имаш в мазе, на походно легло или в палатка, и същевременно да нямаш в замък, в имение или на яхта.
Пространството – това са също и личните ти граници. Ясното съзнаване какво може и какво не може да се очаква от теб. Докъде би отстъпил и докъде е уместно да настъпваш другия. Кога искаш съвет и кога се очаква да го дадеш. Къде иронията спрямо теб се превръща в обида и къде сарказмът ти е унищожително нараняващ. Фината граница на приемливия и разумен за всички компромис при честия сблъсък на конфликтни интереси между хора, на които съдбата е предопределила за добро или за лошо да делят една кръв и едно битие.
Поставянето на граници не е лесно, не се случва еднократно и отведнъж, и не е удобно за всички, често не е дори и за теб самия. Просто е по-лошо да не го задействаш навреме, защото става все по-трудно с всеки следващ ден. Получават се недоразумения при превода в комуникацията между близки и е напълно възможно да настъпваш по крайно инвазивен начин в чуждата лична територия, докато същевременно ти самият се чувстваш брутално свит в черупката си и настъпен. Само защото не сте се разбрали навреме за елементарни поведения и за дефинициите си за взаимно уважение.
Не е нужно да одобряваш близките си, още по-малко пък всички техни решения или действия. Нужно е единствено да разбираш добре, че животът им, какъвто и да е той, си е техен, и твоето неодобрение по никой начин не е по-важно от техния личен избор.
Не е нужно и да споделяш интересите им. Нужно е да не манифестираш това като послание, че интересите им са нищожни и безсмислени.
Практически невъзможно е никога да не навлизаш в психологическата им територия. Просто е жизненоважно да не забравяш, че е тяхна и че си гост в нея. Понеже „мойто си е мое, общото е мое, твойто също си е мое“, не е посланието, с което отношенията оцеляват трайно и устойчиво във времето.
Разбираемо е да искаш от тях услуги и компромиси, когато това ти е нужно. Стига да не забравяш, че услугата или компромисът са нещо, което човекът прави като жест към теб, а не нещо, което да очакваш като даденост и да ги съдиш, ако някога не го направят.
Дори и на теория да се справяш добре с това, на практика винаги ще възникват конфликтни моменти. И ще бъде по-лесно и по-удобно в краткосрочен план да възприемеш погрешна комуникационна стратегия, от която обаче в голямата картинка няма да излезе нищо добро. Ето няколко такива стратегии:
Врява и безумство
Един от механизмите за отлагане, откланяне, изместване или елиминиране на тежки и неприятни разговори е автоматичното включване на високите децибели всеки път, когато не ти хареса да чуеш нещо. Викането е проява на безсилие, която със сигурност не кара останалите да те уважават и сваля авторитета ти в очите им, което е лошо за теб. Лошо за тях пък е това, че все повече започват да си премълчават всичко, което биха искали да обсъдят с теб, защото са наясно, че ти отново ще се развикаш, а искат да си го спестят. Така с времето едновременно се подкопава взаимното уважение и се събират твърде много неказани неща.
Вдигащите врява обикновено са гаслайтъри – тоест, съзнателно или не, умеят винаги да прехвърлят топката обратно към теб, било то чрез отричане, чрез обиди, или чрез генерализации. Тоест: няма такова нещо и изобщо не са те засегнали, ти си измисляш; егоист си и не виждаш по-далече от себе си; винаги правиш така и никога не ти пука за тях. От тях – врявата, от теб – безумството. Градивно, а?
Да убиеш присмехулник
Ехидността и преобличането на всяка некомфортна тема в повод за ирония представляват безпогрешен начин да смалиш противника си и да девалвираш всеки негов потенциален аргумент. Това поведение се прокрадва не само в конфликтни ситуации, но и в ежедневните отношения между хората. Да се подсмихваш, да вдигаш вежди театрално и да пускаш хапливи язвителни реплики обезоръжава опонента ти, кара го да се чувства като глупак и да се съмнява в себе си и в това, което изобщо е искал да ти каже.
Иначе, здравословният и токсичният хумор се разпознават един от друг по това, че при здравословния човекът си прави сходни шеги и по свой адрес и съответно ги търпи от останалите, докато при токсичния иронизира безогледно личността, интересите, изборите, личните контакти и желанията на другия по начин, който никога не би допуснал и толерирал спрямо себе си. Как да не ти се прииска понякога да убиеш присмехулника? Независимо колко много го обичаш всъщност…
Мълчанието на агнетата
Конфликт ли? Не съм чул. То не ме засяга, другите да се оправят помежду си, не са малки.
Последното винаги може да бъде скрепено с това докато ти говорят, да си пееш песен; да отидеш в съседната стая или да излезеш навън, ако разговорът ти е неприятен; да отрязваш всеки опит за диалог с думите, че сега не е подходящият момент, или просто да млъкваш многозначително, обидено и задълго всеки път, когато чутото не ти харесва. По този начин действително си гарантираш, че човек ще помисли минимум два пъти, преди да говори с теб за каквото и да било сериозно, ще се страхува от реакцията ти и ще стъпва на пръсти покрай тебе, докато в един момент заметеното под килима вече стане толкова много, че този килим вече е негоден за преминаване.
Мълчанието има и още едно вредно измерение – да си кротуваш за всичките си желания или неудобства, да ги къташ вътре в себе си и да очакваш да се разрешат сами по умозрителен път, докато един ден избухнеш като вулкан, защото (О, каква изненада!), отношенията не работят по тзи начин.
Бий самара, да се сеща магарето
Пасивната агресия е типичен прийом на хората, които се страхуват да се конфронтират, защото не умеят да го правят качествено. Вместо да споделиш ясно и навреме какво точно те смущава и какво искаш, избираш да говориш с притчи, аналогии и вицове, да правиш коментари в нищото и насочени към никого конкретно, да слагаш всичко и всички под общ знаменател, да демонстрираш неудовлетворението и негодуванието си чрез въздишки и многозначителни реплики, но не и да изразиш открито какви са причините за тях.
Обикновено пасивната агресия идва дълго след основанията, поради които е възникнала, и близките ти помежду другото подразбират, че явно са ти крайно виновни с нещо, но не и с какво. Ти от своя страна си нацупен, че никой не се е досетил интуитивно какво желаеш и какво не ти харесва, а противоречивите ти мъгляви коментари са останали неразбрани.
Който е гледал „Предизвестена смърт“ обаче, би следвало да знае, че нищо добро не е излязло от това да биеш Самара.
Всичко посочено е лесно за казване и понякога трудно до невъзможност за разрушаване като модел и осъществяване на промяна. Не се ли случи обаче, с времето идва ден, в който единственият начин да осигуриш някакво пространство за себе си, в което да можеш да функционираш и да си ти, е да се отръпнеш на перманентна физическа дистанция. А не си струва – твърде много семейства, близости и отношения свършват така.
Вижте още:
