Преди да родя асоциирах думите „майчина тревога“ със старата градска песен „Сал майчино сърце знае истински да люби на света, сал майчино сърце знае истински да страааадааааа“. Смешно и ретроградно. Много обичах с добронамерено презрение да се подигравам на майките, които прекалено се втелясват в добруването на отрочетата си.
„Децата са просто бъдещи хора, for God sake“, казвах, и сравнявах бебетата със Стивън Хокинг. Ха-ха. Бебетата са физически безпомощни и брутално зависими от родителите си. Ха-ха. Непрекъснато мрънкат и реват и това сигурно безпределно изнервя горките им майки, но пък кой ги е карал да раждат. „Аз ли ти наливах снощи водка в устата?“. „Аз ли съм ги убеждавала да забременяват и да се репродуцират?“. Ха-ха.
От висотата на вроден и силно доразвит цинизъм, смешки и закачки, след като в болницата ми връчиха синкавия вързоп, който представляваше синът ми, се сгромолясах право в клишето „тревожна майка“: и трябва да ви кажа, че от удара боли повече от секциото.
Ден преди да ни изпишат от болницата, излизах от тоалетната, когато видях лицето на бебето ми цялото в кръв. Кърваво беше и ръкавчето на блузата му. За части от секундата през главата ми минаха мисли, каквито не съм имала за 32 години песимизъм. Взривена от паника, извиках акушерката, която го прегледа и говори с педиатърката, докато аз се тресях на един стол в неонатологията.
Инцидентът не се повтори. Казаха, че или му се е спукал крехък капиляр, или е изкихал кръв от разраненото ми от първи опити за кърмене зърно.
Същата нощ не спах и докато акушерките не го отнесоха, го гледах втренчено със смесица от нарастващ ужас и някаква нова, мощна, непозната до момента обич, която ме правеше едновременно свръхсилна и безкрайно уплашена. В този момент ми изникнаха тия същите думи, „майчина тревога“. А изразът „Бих си дала живота за него“ внезапно и рязко доби смисъл и се отнесе към мен, резонира право в сърцето като неумолима истина.
Тая непозната до момента емоционална сплав от любов и тревога продължи да расте след като се прибрахме вкъщи и отговорността се сне от лекари и акушерки и падна върху мен и бащата на бебето. Наричам думата „отговорност“ „мръсната дума с О“. Винаги съм я мразела, и самата дума, и самата отговорност. Но за разлика от отговорността, която човек поема, когато кара чужд автомобил, например, такава, която е натрапена отвън, отговорността за детето ми извира отвътре и не тежи по същия начин. Тя, изглежда, е част от биологичния капан, в който попада жената след раждане.
Същият капан, заради който когато мъжът ми ми предложи да изляза за няколко часа между храненията, по-често решавам да остана. Защото с новородното положението е „Капитанът потъва заедно с кораба“. Майката остава заедно с бебето.
В общи линии, ранното майчинство може да се раздели на две категории въпроси. Едните са подчинени на тревогата.
Защо киха? Сигурно настива. Защо не киха? Може би няма сили. Защо се оригва? Дали не е преяло? Защо не се оригва? Трябваше да се оригне. Не е ли прекалено бяло? Сигурно му е студено. Или прекалено червено? Претоплено е. Може ли прекалено жълто? Да не би да има още жълтеница? Защо диша шумно? Да не би да са хрипове? Защо диша тихо? Диша ли въобще? Защо плаче? Колики, глад или нещо друго? Защо не плаче? Да не би да е уморено?
Другата категория въпроси могат да се отнесат към въпроса „Никога не съм мислила, че…“.
Никога не съм мислила, че най-прекрасният мъж в живота ми ще има пишка дълга около сантиметър.
Никога не съм мислила, че ще се радвам някой да пръдне.
Никога не съм мислила, че ще си водя записки относно съдържанието на памперси.
Никога не съм мислила и че нечий плач ще ми къса сърцето на лентички, каквито дори рендето Бьорнер не може да направи.
Майчинството е мистерия. Верига от неочакваности. Необятна шир от тревожност. И тук там, моменти, в които виждаш в чифт мътни, кривогледи очички света. И това не го ограничава.
