„Крадецът на книги“ е роман, „Крадецът на праскови“ – повест, „Крадецът на ябълки“ обаче си е сайдер. Крадецът на българщина… е, той е вече друга бира. През последните няколко години все по-често се сблъскваме с изсипвани на килограм в публичното пространство и социалните медии безпочвени обвинения в някаква кражба на българщина, която ни грози, ей я е тук, чука на вратата: „Добър ден-добър ден, има ли българщина в този смирен християнски дом, защото идваме с бутонките и грантовете да ви я вземем?“. Те – тези, които идват да ни вземат българщината – обичат да си сменят лицата. Ту са норвежците, които ще ни крадат децата, и подчинените им родоотстъпни НПО-та, ту джендърите с Истанбулската конвенция, ту трижди проклетите евроатлантици, ту „геевете“ с Прайда, дето нямаме нищо против тях, стига само да не парадарат с това. Рептилите са, ваксинаторите са, мистериозните невидими самолети с „кемтрейлсите“, милите дечица, излъгали се да се маскират за Хелоуин, за да се позабавляват с другарчета, някой държавен изменник, дръзнал да си помисли, че може би, ама само евентуално, и да не им е приятно на хората да влизат в Народния под звуците на „Изкарай, Гано, говеда“ от показното хоро отпред. Собствените деца, внуци, роднини, познати, съученици, че и (вероятно бивши) приятели на истинския родолюбец са даже – тия, дето са посмели да кажат, че войната не е операция, че бежанците не са врагове, че човекът заслужава подкрепа, че може би, ама само евентуално, и да не е най-добрата идея да малтретираш жена си или да възпитаваш детето с шамари. Положението, драги, е: клета българщина, „кой те не руга и кой те пощади от хули гадки?“.
Случващото се е преръщане на въпросната българщина в брандинг на една капсулирана радикална общност, която, при все претенциите си за патриотизъм, всъщност обвързва националната ни идентичност със зависимост спрямо външна сила повече от всеки друг фактор в държавата и лелее жално, а все по-често и със злост, по времената на Народния съд, пред който, следва да е изправен всеки българин, който не се е брандирал с българщина.
Брандирането с българщина е лесна работа – трибагреник на профилната снимка (може и да е руският такъв, пак е българщина), лъв, прегърнат с мечка на корица (може и Черешовото топче), споделяне на постове с всичко от картата на три морета до „Когато американец сложи мартеница, тогава ще им празнувам аз на тях „хелоин“, облекло, съдържащо мотиви с шевици, протестиране посредставом гайда и калпак срещу всяка евентуално по-прогресивна и общочовешка идея, татус с Ботев, Левски, Иисус или датата на Ньойския договор, оплискана с кръв (помним!!!), произволно контекстово цитиране на непрочетени матуритетни автори (български!!!), и много гняв, може и без посока, понеже Ботев е завещал „силно да любят и мразят“, a въпросните „те“ днес го приемат като нацистки поздрави в сектор „Г“.
У човека, намиращ се извън абсурдния балон на въпросната радикална фракция, брандирането с българщина предизвиква позиви за гадене при вида на собствената му култура и собственото му знаме, защото тяхната красива символика е изцяло окупирана и присвоена. Малка група българи я е отнела от мнозинството българи, за да си я ползва за лични цели, с каквито трезвомислеща и хуманна личност трудно може да се идентифицира.
Преди около седмица преживях мини катарзис на личната българщина.
Моя приятелка от Литва, с руски корени, живееща в Берлин и познаваща ме от Барселона, за пореден път гостува в България по моя покана. Някога, когато се запознахме, участвахме в младежки обмен по програмата „Еразъм“, който включваше представители на около седем нации. Трудно ми е да кажа кои от тях бяха най-нетърпеливи и ентусиазирани да опитат българската ми баница, която приготвих на място с подръчни материали, да отговарят на викторина с въпроси за българската култура с награда тестерче от парфюм „Българска роза“ и да им подарим мартеничките си, нищо че март отдавна беше превалил.
При това поредно гостуване на приятелката ми, бях вече затруднена какво да ѝ покажа в София, след като вече е разгледала всичките ни галерии и музеи, обиколили сме Витоша, познава българската кухня не по-зле от мен, даже лека-полека проговаря някои прости изречения на езика, като с тези си умения в един куиз на тема „кой е по-по-българин“ с опонент някой виден веятел на флагове и татуировач на себе си с пищови по българска история, победителят би бил най-малкото неясен. Затова реших да я заведа за уикенда в Копривщица с влак.
Още самата ЖП гара в градчето ни срещна с фамозна малка компания – двойка италианци, току-що преселили се в България, и двама усмихнати типове от Аржентина, които към момента живеят в Израел и са поели с по раница на гърба из Балканите. От първоначалния кратък разговор с последните двама установих, че за четирите дни, които бяха прекарали в България до момента, вече бяха успели да обиколят някои от придодните ни забележителности, за които аз вече 32 години не съм се наканила да намеря сгодния момент.
Още при срещата ни на миниатюрната гара, в компанията на три изключително общителни местни кучета, една чистачка и един стрелочник, се замислих какъв е статистическият шанс шест души от поне четири различни нации да се запознаят случайно при първото си посещение в градче с около 2 000 души население, в чужда за петима от присъстващите страна. После се сетих, че не вярвам в случайностите – съдбата ни води в посоката, която днес ни е нужна, среща ни, с когото трябва да ни срещне, пък оттам насетне ни оставя да се оправяме, както можем, и да си учим уроците.
Лимитираното време, което прекарах с тези хора, ме върна в българщината, от която бягам, защото от години насам ми е трудно да я асоциирам с малките дворчета на родните къщи, със старата, която чака на прага, с неволите, куража и стремежите на нашите безименни предци, с аромата на компот от дюли с индрише в мазетата на детството ни, и с пълните с надежда очи на бабите и дядовците ни след промените, една надежда, която наистина угасна последна, когато вече нищо друго не беше останало. Българщината стана по-лесна за асоцииране с лица с прозвища на чужда валута, отиващи им повече от родното им име, и прилежащите им шайки, замъглени на заден фон.
Докато наблюдавах пълните с възторг и любопитство очи на спътниците си и отговарях на техните безброй въпроси с истории за Априлското въстание, за знамето на Райна Княгиня, за историята на Черешовото топче и за традиционната българска архитектура и философията на разположение на стаите в типичната за българите от Възраждането (преди и то да бъде иззето за мръсна дума по партийни причини) къщи, усетих една позабравена тръпка на обич и привързаност. Същата топлина почувствах и когато се радвах на почти детското им въодушевление да опитат таратор и боб яхния, с или без прилежащата наденица, както и при поканата на една местна баба да си наберем ябълки от нейния двор. Най-трудно ми беше да обясня, че културните и революционни борби от епохата на Възраждането, представляват омраза срещу една авторитарна диктатура, а не антагонизъм спрямо коя да е друга нация. А когато, в една от къщите на български революционери, моите нови познайници и приятеката ми изразиха възхищението си от автентичната красота на традиционните български облекла, ефирните пердета и тъканите черги, трябва да призная, че малко ме досрамя. Задето в последните години съм позволила една малка група хора да принизи културата, в която съм родена, до мащабите на дребното си и войнствено мислене дори и в моята собствена глава, за която си отговарям само аз.
На връщане установихме, че на гарата няма билетна каса. Имаше само една доста мизерна машина за кафе, от която новите ми приятели побързаха да почерпят всички. Раздадоха ни израелски монети за спомен, а аз на тях – стотинки. Наляха чай от термоса си на стрелочника и чистачката, които ни изпратиха на гарата. Във влака наобратно купих билети за италианците, които с изненада установиха, че няма как да го направят с карта, и ги помолих, вместо да ми връщат парите, някой път, когато се сетят, да вземат билет на някого. Освен да разменим контакти, момчетата помолиха и да им намеря в Spotify малко съвременна българска музика, за да видят за какво иде реч в нея. Изпратих ги към следващата им дестинация – Румъния – с Hayes & Y и Остава.
В този уикенд подарих на моите ситуационни спътници малко българщина, а те, от своя страна, в още по-голяма степен я подариха на мене. Накараха ме да си припомня, че културата и идентичността имат смисъл само тогава, когато се споделят, при това с любов. Че не можеш да вземеш нещо, което всъщност служи за даване. Че не обедняваш, когато отваряш вратата или сърцето си, а именно така ставаш по-богат. Че винаги ще има красота в кой да е фолклорен мотив, ако го ползваш като подадена ръка, а не като извадено оръжие. И че който отказва да го види, независимо от собствените си твърдения, сам е крадецът на българщина.
Вижте още:
