Коронавирусът се бори с ракия, а не с култура

| от Лора Младенова |


Прибрах се от работа смазана от преумора след цял ден, прекаран в затворено пространство с осемдесет колеги. Преборих се с тълпите хора на метростанция „Сердика“, като пътьом прогонихме кашлящия. По обичайния маршрут към дома напазарувах от топлата витрина в хипермаркет.

Сега мога да си отдъхна с чаша вино в ръка, спокойна, че почти липсва опасност до мен да достигне коварният коронавирус, тъй като театралните ми билети за вечерта изгоряха.

Имам късмет за мен да е вярно само последното, но не такава е действителността за повечето работещи хора в България.

В отговор на първите случаи на вируса у нас държавата избира да реагира с мерки, засягащи единствено онези аспекти на обществения живот, които остават на личната преценка, личния избор и индивидуалната отговорност.

Хората все още трябва да обменят слюнки и флуиди в градския транспорт по пътя към работното си място. Все още трябва да провеждат своите корпоративни срещи и открити съдебни заседания, да пазаруват и продават стоки в големите магазини и аптеките, да докосват дръжките на преминали през хиляди ръце врати, перилата на ескалатори и копчетата на асансьори. Отегчените деца все още прекарват в пренаселени молове безрадостна и ненавременна грипна ваканция.

Но всички културни мероприятия затварят вратите си. Отменят се концерти, постановки, прожекции и фестивали. Заради струпване на много хора в затворено пространство. До второ нареждане.

Докато дискотеки, барове и ресторанти гостоприемно ни очакват. Все пак коронавирусът се бори с ракия, не с култура.

Питам се какво ни очаква на държавно и обществено ниво през месец март – адекватни мерки срещу една невидима заплаха или пролет над кукувиче гнездо? Дали не изпадаме в превантивни действия, водени от поредица фактически верни, но целесъобразно погрешни заключения като това, че всички хора, които някога са умрели, са пили вода?

Докато пиша този текст, регистрираните случаи на коронавирус в световен мащаб наброяват 114 218, а 4 005 са смъртните сред тях. Да, след часове те ще бъдат повече и не бих искала да ги сравнявам със заболеваемостта или смъртността при други инфекции и състояния. Не споделям арогантната теза, че смъртта на един е трагедия, а тази на милиони – просто статистика. Не поддържам схващането на комуникационния закон за близостта, според който един загинал в рамките на квартала ни създава по-голяма новина от хиляди в съседна държава. Не мога да си представя страха и отчаянието на хората, лежащи не само в габровските и плевенски лечебни заведения, а и навсякъде по света, нито този на техните на близки. Не мога обаче и да подкрепя подхранването на никоя форма на масова истерия. И, не, не защото няма да успея да гледам „Медена земя“ на София Филм Фест, или защото се чудя какво е близкото бъдеще на концертите на Ара Маликян или Доминик Милър (киното и музиката няма да избягат от нас, освен ако ние не бягаме от тях).

А защото масовата истерия е не по-малко опасен вирус.

От години насам всяка есен из медиите се тиражира претоплена информация, че ни очакват най-студената зима и най-свирепият грип от десетилетия насам. И сезонът, и заболяването отминават, почти никога не се оказват чак толкова зловещи, а ние продължаваме напред, измръзнали, сополиви и отегчени, да си проправяме път сред тези и други преувеличени и манипулирани новини и кликбейт заглавия.

Вече е трудно дори да повярваме в наличието на реален рисков потенциал, а ако не отсеем приказките на лъжливото овчарче от обективната действителност, е трудно да не изпаднем в паника.

А срещу вируса на паниката съществува само един антидот и той е културата. Ще я отложим за месец, за два, ще свикнем да живеем без нея до второ нареждане. Но тя не се развива само в сградите, но и в културата на комуникации, или в онази чисто човешка ежедневна култура на отношения. Именно този вид култура повелява да попитаме „Добре ли сте, имате ли нужда от нещо?“, преди да се изритаме от метрото заради кихавица и докато се пазим като от проказа едни от друг в самолета.

Коронавирусът сам по себе си боледува, но от свръхинформация.

Между ежечасните сведения за нови случаи, подозрения за случаи, подозрения за наличие на подозрения, алхимични рецепти и духовни цярове, се изискват целенасочени усилия и солидна доза критична мисъл за откриването на реалната ситуация и подходящите превантивни мерки.

Освен единните мерки търся отговор и на други въпроси. Липсват ми по-безобидни и безболезнени препоръки като например за работа от дома, когато това е възможно, за използване на предпазна маска в обществения транспорт, за единен стандарт на засилен контрол в заведенията за хранене, за въздържане от корпоративни коктейли, тиймбилдинги и всички други фирмени събития с неофициално задължителен за служителите характер.

Предпочитам да чуя тях, отколкото твърдения с комичен оттенък за силната аура, която предпазва страната ни от коронавируса. Подобни твърдения са неуважителни към физическото и психическо здраве на населението. Друг е въпросът не влиза ли тази свещена аура и в театъра и защо.

Правителството призовава обществото да демонстрира самодисциплина и в тези думи се съдържа парадокс, защото хлопвайки генерално кепенците на културните мероприятия, то очевидно не вярва в заложбите на това общество да има самодисциплина.

Във всяка добре функционираща правна система са заложени принципи на еквивалентност и адекватност, според които мярката или санкцията съответстват по размер на нарушението или заплахата, а легално скрепените последствия – на причините, изхождащи от здрава логика. При липсата на такава рамка общественият живот изпада в безкрайна върволица от абсурди. Струва ми се, че по отношение на коронавируса тя би могла да изглежда например така:

Окей, ще затворим театралните и концертни зали, за да не се струпват излишно много хора на едно място. Ако е така, защо не затворим и книжарниците? Книгите вътре са преминали през безконтролно много незащитени ръце. Тези книги не са ни насъщни, не се храним с тях и не се лекуваме, защо направо не ги изгорим, за всеки случай?

Окей, ще сложим полицай пред всяка болница, за да контролира дали близките на вирусоносители не идват на свиждане. Ще сложим ли втори полицай до първия полицай, за да контролира дали той не се е изкашлял подозрително след контакта си с близки на вирусоносители? А кой ще съблюдава за здравословното състояние на втория полицай?

Окей, а ще затворим ли банките, обществените сгради, съдебната система, държавната администрация, работните места на частните бизнеси? Звучи абсурдно, би довело до безпрецедентна рецесия. Но защо не денят, а именно рецесията все трябва да започва с култура…

Докато Министерството на културата решава със заповеден тон здравни въпроси, може би Министерството на здравеопазването следва да вземе отношение по следните културни казуси:

Преди месец над половинвековната традиция на престижния по цял свят Международен балетен конкурс – Варна бе погребан в аналите на историята поради липса на средства за провеждането му.

Преди дни 70 000 лева от субсидията за Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ в град Плевен бяха отклонени за целите на пътното строителство. От вчера насам пуснахме карантинен транспарант пред всяка масова форма на култура. Заровете на тази логическа последователност от некултурни събития са хвърлени така, че средният почитател на конспиративните теории може да намери своето основание за крилатата онлайн фраза „Случайност? Не мисля“.

Добре, че „умните и красивите“ се интересуват повече от театър, отколкото от конспирация. Или пък… Коронавирус или вирус на короната разболява културата у нас? Ще бъдат ли покрити загубите в сектора на културата, или тя ще бъде приведена в режим поддръжка на командно дишане, също до второ нареждане?

Ако тези дни „умните и красивите“ проливат интелектуалните си болки над върнатите си билети и липсата на София Филм Фест, значи ли това, че за малко няма да си говорят за всички други липси наоколо?

Защото когатоцарят е гол, единствено короната отклонява хорските погледи от срамните му части.