Мъжът ми е спокоен човек. Не чак от онези вдебилените, които не променят мимиката си на сфинкс дори ако пред тях пада горяща сграда, но все пак доста спокоен. Като изключим моментите, в които шофира. Тогава псува доста.
На първо време, това сигурно звучи страхотно. Той култивира у хората симпатии към себе си, семейството и приятелите ми го харесват повече, отколкото харесват мен, и когато сме в непозната компания, изглеждаме като приветливия Мич Бюканън в по-малко мускулест вариант, в компанията на Сцила от старогръцката митология.
Всичко това е много хубаво. Така се случи обаче, че съм бременна в осмия месец и лекарите ми казаха, че не ще дочакам деветия. Няма лошо. Като изключим факта, че имам 2,3 седмици, през които искам да пребоядисаме стените, да сменим ламината, да разменим местата на спалнята и кабинета ни, да изкъртим балкона, да построим една врата (или предвид домашните любимци – копривщенски дувар), да започнем да решим кучето и котката всеки ден, да реорганизираме тавана, гардероба и всички чекмеджета в апартамента, да сменим вратите и още няколко неща.
Нали разбирате, искам домът да е готов за малкия принц на мама, където той да живее докато не навърши 48 години: необезпокояван, в условия на стерилна хигиена и безупречни семейни отношения, в които цари мирът от „улица Хармония“ и всяка сутрин ухае на палачинки.
Бих свършила всичко сама, ако не бях с отнета шофьорска книжка и ако придвижването с корем колкото дирижабъл беше осъществимо и безболезнено посредством градски транспорт или луди таксиметрови шофьори, чиято мечта изглежда като да е да присъстват на живо раждане. И може би ако бях човекът, който носи парите в семейството и има кредитна карта, само че не съм.
Затова се налага да чакам мъжа ми да се задвижи, а както казах, той е спокоен човек.
Вчера го питах какво става с майстора, който ще сменя плочките на балкона и закъснява с една седмица, а той просто каза: „Е спокойно де, шуши, немаме зор“.
В този момент стана ясно, не за първи път, че „шуши“ ми отива като название, колкото би отивало на току що ухапан, боен питбул, болен от бяс.
Незнайно защо, мислех, че т.нар. „nesting syndrome“ при бременните представлява едно омаяно състояние на разбъркани хормони, благодарение на които бъдещата „мама“ наглася пресни цветя в шарени вази у дома, бродира камизолки и пече здравословни сладкиши със сезонни плодове. Оказа се, че това проклето гнездене се състои по-скоро в обсесивно-компулсивни напъни да се търкат фуги с белина и спорадични хистерични кризи задето току що почти изкорубеният с мокра микрофибърна кърпа диван, отново е в животински косми.
Почти от началото на бременността не мога да стоя спокойно у дома, тъй като ако поседна да погледам VIP Brother като нормален човек, след минута започвам да се озъртам бавно с психарски, ококорен поглед, като във филм на Хичкок, защото в полезрението ми се е врязала паднала на земята възглавница, до която се мъдри троха.
Щях да се справям по-добре с това състояние, ако мъжът ми споделяше усещането за катастрофа, което ми създава разпиляната котешка храна по масата. Но, както казах, той е спокоен човек.
Той намира удоволствие в това да пече царевица на барбекю на селския двор, под септемврийското небе на последното ни бездетно лято. Аз намирам печал в смъртта на лятото и миризмата на печена царевица, която се носи из двора за последно в една тишина без детски рев. Чувства се облагороден, когато слуша жива музика в празен бар. Аз се чувствам потисната, защото няма хора. Той е умиротворен, когато гледа светещите прозорци на далечните ни съседи и си представя как зад тях живеят щастливи хора. Аз гледам с него същите прозорци и виждам хора, които си искат развод, такива, които плачат сами, такива, които умират от рак. Той намира убежище от неврозата на жена си в книгата си или просто в уюта на дома. Аз искам да руша този дом и да го строя наново.
С моя спокоен мъж живеем от двете страни на едно огледало, поставено в средата на къщата: от неговата ще видите чист дом с добра енергия и нови мебели, подреден с вкус и закачливост. От моята ще видите безнадеждно разхвърляна кочина, покрита с животинска козина и боклук.
Той…е спокоен човек. Аз…съм на антидепресанти откакто се помня. Той познава външните борби, аз – вътрешните. Той познава преработването на травмите, аз познавам паническата атака. Моля се само за едно: това бебе да прилича на него.
