И е изтощително, казвам ви! Всички тези приказки за това как да си майка било работа на пълен работен ден са врели-некипели. Опитайте да сте орторексичка поне за една седмица и тогава ще си говорим за трудова ангажираност. А аз съм такава от ГОДИНИ. Не че се оплаквам, напротив. Гордея се с постиженията в попрището, което съм избрала, а и освен това смея да се считам за един от пионерите в тази сфера в България, което ме прави специална до известна степен.
Така де, аз съм орторексичка отпреди да се навъдят всичките там еко-фрийкс, които си мият косата с домашно приготвен сапун от прасе и не хапват домат, ако сами не са го отгледали от семе, лично пренесено в раница от Гватемала (макар че не съм сигурна дали там изобщо отглеждат като нашенските домати на колци).
Но първо нека поясня какво е орторексията за тези, които по някаква (неоправдана!) причина са пропуснали да се осведомят, за да не би да помислят, че имам някакво венерическо или, още по-зле, онкологично заболяване.
Думата орторексия идва от гръцки (“orthos“ – верен и “orexis” – хранене) и означава болестно вманиачаване по здравословното и правилно хранене. Значи, аз лично бих пропуснала думата “болестно” в тази дефиниция, но все пак журналистът в мен, който иска да остане верен на истината, надделява.
Но по същество.
Всички, които са (или са били в някой етап от живота ми) мои роднини, гаджета, близки приятели, познати или просто хора, които някога са ме канили на гости или пък са имали нещастието да седят на една маса с мен в ресторант, са наясно с факта, че хранителните ми навици са далеч от средностатистическите за страната, полуострова, континента и планетата като цяло.
Може да се каже, че съм минала през различни, при това крайно противоречащи си хранителни етапи през живота си. На седем бях злоядо хлапе с тъмноруси миши опашки и ръце, тънички като върбови клонки, което не искаше да погълне и една лъжица попара, ако детегледачката не й разкаже ужасяваща история за умрели хора, които се самоизравят от гробовете си, за да се инфилтрират след това в света на живите и да направят съществуването им пълен ад.
В пубертета не можех да се спра да ям; единственото нещо, което можеше да ми оправи настроението в онези години беше новината, че майка ще прави печено пиле на сол за вечеря. През голямото междучасие в гимназията изяждах около килограм тесто с мазнина и сирене под формата на банички. А на следващото междучасие, ако все още чувствах лек, дискомфортен глад, отново ходех до лавката и си купувах милинка. На 15 бях толкова дебела, че ми шиеха дрехи по поръчка.
През лятото на 1990-та година, след като положих официален обет пред Висшата Сила, която контролира и бди над футболните турнири по сета, че ако любимият ми отбор, този на Германия, най-после успее да спечели световната титла в Италия след двата предходни неуспешни опита, ще се откажа от най-любимото си нещо на света. И понеже тогава печеното пиле продължаваше да бие по авторитет мастурбацията, се наложи да жертвам именно него. ФРГ стана световен шампион, след като победи на финала Аржентина с гол от дузпа на Андреас Бреме в 85-тата минута. А аз станах вегетарианка.
После изведнъж сякаш откачих и в продължение на две години бях анорексичка. В началото на 90-те обаче още нищо не се знаеше в България за тази болест и затова докторите, при които майка ме водеше, предполагаха или че съм бременна в 14-тия месец или че имам увредена хипофизна жлеза. Постепенно си загубих мензиса, циците и представата за време, място и пространство – не непременно в тази последователност.
Когато след едно крайно стресиращо преживяване в далечна Норвегия си възвърнах по чудодеен начин мензиса, реших, че това е знак, че трябва да променя живота си и в резултат на това просветление започнах отново да ям и други неща освен по една обикновена бисквита и половин круша на ден. Но от вегетарианството не се отказах. Затова пък в началото на новото хилядолетие се запалих първо по постенето два пъти годишно (но не по религиозни, а по-скоро по експериментални причини), а след това по веганството.
Понастоящем съм си издълбала собствена ниша в хранителната верига, която не включва никакви млечни продукти, яйца и месо, но затова пък включва някои видове риба и някои морски деликатеси. Качеството и произходът на всеки продукт се проверяват старателно и безкомпромисно, а ако някой в работата ме почерпи с нещо, което не е от списъка на одобрените неща, едва се сдържам да не го напердаша, честно. Не че хората са длъжни да се съобразяват с мен, но нали все пак съм “болна” по дефиниция, а към всички хора със здравословни проблеми трябва да се проявява толеранс.
Можете да се досетите, че човек като мен е особено взискателен, когато се намира в заведение за обществено хранене. Сервитьорите трябва да имат железни нерви и да запазят присъствие на духа всеки път, когато започна да поръчвам:
– Искам тая салата, ама сосът да не е млечен! Защо изобщо има сос – това са допълнително поне 150 калории! А да не говорим колко консерванти има в него, защото много се съмнявам, че е прясно направен, а не е изцръцкан от пластмасова бутилка. Махнете пармезана, ама не да го събирате с пръсти, след като вече са го настъргали върху марулята. Искам допълнително кедрови ядки! Без сос балсамико – твърде ми е сладък. Донесете ми половин лимон вместо него. Ама да е пресен! Ако кората му е спаружена, ще върна цялата салата. А чери доматите, ако са от Португалия, не ги искам, понеже четох някъде, че оттам внасяме само зеленчуци с ГМО. Ужас просто! Може и малко отгоре да ми ръснете рукола. Ама малко. Виждам, че салатата се предлага с крутони. А те дали са от бял или от черен хляб? Ако са от хляб, съдържащ брашно тип 500, в никакъв случай не ги искам. Кажете на готвача, ако може, да ми направи набързо една шепа крутончета от пълнозърнест хляб. Без глутенов по възможност. И да им добави босилек. Или риган. Хм… Ами май това е засега! Но бързо ми донесете питието, че нещо се изморих.
И ето така се живее сто години.
