Да се страхуваш от собственото си бебе

| от MamaMia, по Ромпър |

Откакто се помня си мечтаех да стана майка. Имам и достатъчно следи инвитро процедурите, за да го докажа. Но в момента, в който родих, осъзнах, че се страхувам от бебето си.

Съществото, което цял живот съм си представяла да държа в ръцете си, ме изпълваше с чист ужас. Бях чувала за следродилната депресия, но никой не ме беше предупредил за следродилния страх и нямах никаква представа какво да правя.

Отне ни три години и три инвитро процедури, за да се появи бебето ни на бял свят. В 4 сутринта един августовски вторник ние се оказахме родители. Трудно ми е да си спомня как се почувствах в този момент, но го свързвам с усещането за крайно изтощение. След изморително раждане, цезарово сечение и лекарства с дози, на които всяка рокзвезда би завидяла, подробностите около първата среща със сина ми ми се губят.

Спомням си, че направихме няколко снимки, преди лекарите да го вземат за преглед и наблюдение. Останалата част от времето ми в болницата беше също толкова неясна. Бях все още надрусана с лекарства и изморена, когато екипът от медицински сестри и акушерки ни убеди, че да се грижиш за новородено е лесно. След пет безсънни нощи в болницата и прилежно учене как да бъдем родители, ни пуснаха да си ходим и да си гледаме детето сами.

Както повечето жени след секцио, и аз бях изпратена вкъщи със строги инструкции – почивка (забавна заръка за човек, който живее под един покрив с новородено) и да избягвам да вдигам тежко.

За съжаление, моят почти петкилограмов син влизаше в категорията „тежко“. За щастие, съпругът ми си остана вкъщи четири седмици и се включваше в моментите, в които не мога да се справя.

Разпределението на задачите беше следното: аз се цедя 12 пъти на ден и се опитвах да накарам детето си да суче, докато баща му прави почти всичко останало – от смяна на пелени до повиване. Таткото водеше парада и на малкия господин сякаш му харесваше.

Първоначално недоволствах от тази динамика. Аз бях родителят, който се бореше с умора, гадене, схащания на краката и непрекъсната кашлица в продължение на девет месеца. Исках да бъда онзи родител, който полага грижи. Но в крайна сметка свикнах с този тип помощ и започнах да делегирам задачи, докато просто изпомпвам кърма. Изморен и претоварен, съпругът ми нае помощничка, която да съдейства с част от задачите.

През първото й идване у нас плаках толкова много, че тя прекара повече време да ме успокоява, отколкото с бебето. Дори и знаейки, че няма как да вдигна сина си в своето състояние, не можех да преживея мисълта, че той е в ръцете на чужд човек с униформа. Така че се наложи да я освободим.

С времето ставах все по-здрава и спрях лекарствата, но продължавах да изпитвам безпокойство от идеята да поема кормилото. Трябваше да наваксвам толкова много. Оказваше се, че не успявам да се справя дори с правилното поставяне на памперса, камо ли с придържането на главата на новороденото както трябва. Така и не успях да схвана как да го повивам правилно. Приятелите ми твърдяха, че при майчинството се задейства инстинкт за всички тези неща, но вкъщи сякаш инстинктът беше отишъл при мъжа ми.

Завиждах му за уменията да се справя, но и се чувствах частично облекчена – без отговорност за физическото благосъстояние на бебето. Бях ужасена. Ужасена, че ще нараня бебето, ужасена, че няма да мога да го успокоя, ужасена, че съм скапана като майка – роля, за която мечтала през целия си живот.

Всяка нощ, преди да си легнем, съпругът ми ме уверяваше, че съм добра майка, но не му вярвах. Как бих могла да бъда добра майка, когато дори не мога да държа сама сина си? Как бих могла да съм добра майка, ако синът ми предпочиташе баща си с бутилка мляко, вместо мен и гърдата ми? Как бих могла да съм добра майка, ако не можех да реагирам на нуждите на детето?

Колкото повече мъжът ми се намесваше да помага, толкова по-силна нужда изпитвах аз да стоя настрана, а страхът в тялото ми растеше. Как бих могла да съм добра майка, при положение че изпитвам страх от тази роля?

Месец по-късно съпругът ми се върна на работа и нямах избор, освен да се изправя очи в очи с големия си страх: аз и бебето останахме сами. Съпругът ми искаше да наемем бавачка, която да помогне при прехода, но отказах. Знаех, че имам нужда от време, за да се сближа със сина си. Първите няколко дни бяха ужасяващи. Той плачеше през цялото време, памперсът протичаше и имаше ако навсякъде, а аз се мъчех да кърмя. Мъжът ми се връщаше, за да завари хаос и да ме моли да се откажа от кърменето, опитите за което явно побъркваше всички ни.

Наречете го инстинкт, но знаех, че не кърменето е проблемът. Започнах да ровя онлайн, за да видя какво може да е и само с няколко клика стигнах до нещо, което звучеше логично – той беше сънлив и претоварен. Направих му схема на сън и настроението му започна да се подобрява. Почувствах се като истинска майка. Започнах да ровя из Google и фейсбук групи, попивах всеки съвет, който мога да запомня, отчаяно опитвайки се да удържа успеха си.

Бебето се превърна в моя нов проект и малко по малко схванах ритъма му. С арсенал от нови инструменти, започнах да усещам как страхът ми изчезва. Една вечер мъжът ми излезе с приятели на по питие в часа, в който сина ни е най-буен. Съпругът ми обаче заслужаваше почивка. В момента, в който той затвори входната врата, бебето започна да плаче, а аз усетих как стомахът ми се обръща. Без да се замисля, метнах бебето в количката и започнахме да обикаляме квартала, докато не заспи.

Стреснат, че ни е оставил сами, мъжът ми пращал съобщения, за да види как се справяме. В паниката обаче аз бях оставила телефона си вкъщи и съобщенията – без отговор. С всички страховити сюжети в главата си, любимият изтичал вкъщи, очаквайки да завари кошмар от филм на ужасите. Вместо това видя едно доволно бебе, седнало в скута ми. В момента, в който прочетох облекчение в очите на мъжа ми, разбрах, че сме минали повратна точка и съществото, което седи в скута ми, съвсем не е страшно.

Два месеца по-късно аз съм човекът, който знае как се чувства сина ни във всеки един момент и когато има нужда от нещо, малкият човек търси мен. Предпочита кърменето пред бутилката, а когато сме сами, той ми се усмихва така, както не се усмихва на никой друг. Е, все още сменям памперсите с доста пропуски и пролуки, но връзката между мен и бебето надминава всичко, което съм си представяла. Приятелите ми ме подготвяха за плавен преход към майчинството, но не знаеха, че имам нужда да науча много нови неща, за да стана майката, която искам да бъда.

Когато се замисля за тези моменти днес, част от мен се тревожи, че съм пропуснала мигове на щастие от ранното майчинство. Друга част от мен обаче знае, че това е вината, която всяка майка изпитва, и знам, че съм направила максималното в дадените обстоятелства.

Прибирането на бебето вкъщи беше хаотично, объркано и много различно от всичко, което съм си представяла. И това може би е най-добрата подготовка за неочакваностите на майчинството.

 
 


Повече информация Виж всички