Да излезеш от филма на 90-те

| от Лора Младенова* |

Мислили ли сте си някога каква е етимологията на жаргоннния глагол „филмирам се“? Учудващо, не е някаква чуждица, заета или буквално преведена от Urban Dictionary. Наш си е. Наша гордост. Глаголът „филмирам се“ отговаря на съществуващо психологическо явление, наречено „дереализация“ – чувство на отдалечаване от реалността, при което изпитващият го живее с усещане, че наблюдава себе си отстрани, а животът му е филм, сериал, реалити шоу по негова кройка, и той е само един от безчетните му зрители. „Живея във филма.“ „Пия сок от филм.“ Може да сте го срещали и в някой от тези му варианти.

„Гледала съм го с любов и не е бил лишен от нищо и е едно много добро същество.“ Така разправя майката на Георги Семерджиев за сина си в интервю пред БНТ преди няколко дни. Филмирала се е. Това, което му е липсвало, е заключено в това нейно единствено изречение – съзнанието, че възпитанието и благополучието не се изчерпват с това да не ти липсва нищо материално. Че да не ти липсва нищо материално, не те прави Бог, нито оня, който го е хванал за шлифера, само оня, който евентуално си го е татуирал. Защото и той се е филмирал.

Този манталитет може и да е живял преди нас, не зная, в „Работническо дело“ не е било прилично да пише такива неща. Обаче пусна здрави корени в началото на 90-те, изпод празните рафтове на магазините, изпод чиито тезгяси родители, баби и дядовци се надяваха по чудо, с молитва и с връзки да изскочи за нас някоя и друга кутия хумана, докато в една паралелна реалност се разпределяха куфарчета с пари. Само да не са лишени от нищо децата, пък другото… ще го оправиме. Ще работим на 2-3 места, ще се прибираме смазани от умора, невербални, изцедени, ще бутнем където каквото трябва, само тоя път, извинени сме, само за децата да има.

90-те…

Лета при баба, игра на лимки и игра на ластик. „Милион и едно желания“, „Дързост и красота“ и „Спешно отделение“. Филии с лютеница и компоти от ягоди и от дюли. 90-те. Дъвки Турбо, костенурки нинджа и миришещи картинки. Майките ни се притесняваха, че били намазани с наркотици, и че ваксините срещу полиомиелит причиняват въпросния детски паралич, някакви прото-фалшиви новини пълзяха и тогава. 90-те. Дядовците и бабите ни през година-две сменяха портрета на следващия политически спасител на стените, култът си беше там, само личността варираше, а те с всеки следващ спасител ставаха все по-тъжни, по-стари, по-озлобени и обезверени, караха се с телевизора, филмираха се. 90-те. Бащите ни бяха дребни чейнджаджии или протестираха в студа срещу тия последните, и в двата случая чакаха на опашки да участват в масова приватизация, но избраха от коя страна на куфарчетата с парите да застанат. 90-те. Първият цветен телевизор с много канали, а пред него ние се самоотглеждахме, защото близките ни бяха заети да има, да не сме лишени от нищо. Филмирахме се.

90-те нямаха придаваното им впоследствие романтично лице.

Подрусваха се около нас в ритъм седем осми. Пирамиди – фараони. Едно Ферари с цвят червен и един висок плешив доминантен мъж, който искаше да има номера на Господ Бог, за да му звънне. Но, доколкото е известно, имаше номерата само на второто най-добро след Бог – Георги и Васил Илиеви. (Днес Бог е татус за самоназовалите се богозибрани, а покойните братя – икони за мнозина. Иначе тук сме религиозна нация, а християнските ценности някой все иска да ни ги вземе, поне така се филмираме). 90-те се возеха на ферарито и влязоха с мръсна газ в новия век с „бясно карай на червено, направи за мене нещо откачено“. Така беше готино, това беше да си готин, бяхме жалкари, ако сме с лада. По онова време, ние 12-14-15-годишните деца на 90-те се озовавахме на първите си детски и недотам детски дискотеки, момичетата – гротескни деца с кожена пола и тъмни очила, момчетата – кентаври с плешиво и пъпчиво лице на дете и ланец, врат и тяло на мутра, или обратното. Пушим първите цигари и пием първите бири, нелегално, изпод тезгяха, като хуманата ни, и се поклащаме в ритъм басов под звуците на „Какво карат Лошите? Карат бегачки!“. Проливаме театрални сълзи на огнените рими на Шамара и компания, като:

„Какво да направя, израснах във квартала,
за теб съм престъпник и не мога да се оправя,
това е моят живот, по-различен от това общество,
в което живееш ти сега“

И още…

„Да не мислиш, че искам да живея извън закона,
но животът ме кара да прескачам закона,
правя лоши неща, за да изкарам пари,
и аз, както тебе, карам само яки коли“

И още…

„Кинтите в семейството бяха дефицит
майка ми трепереше да не стана бандит.
Но животът е такъв, ситуацията е такава,
а аз израснах такъв в тая държава.“

Филмирахме се и бяхме герои във филмите си.

Винаги добрите герои, неразбраните, които животът е принудил да застанат от страната на правото на силата, иначе ще са лишени от нещо – да не дава Господ Бог, на когото не всички имаме номера. Нашите екраннни модели на поведение бяха с татуси и бръснати глави, раздаваха своя собствена справедливост зад тъмни бронирани стъкла, всъщност много приличаха на Георги Семерджиев, по-скоро той на тях.

Милениум.

По-големите от нас деца са вече яко във филма. Наркотиците ни се предлагат от всеки ъгъл, невинаги под форма на въпрос, а през това време, родителите ни, с един крак винаги извън бремето на семейството, а с другия – още здраво стъпили в измамния ред на своето собствено училищно време, се страхуват да не закъснеем за час, че да не ни намалят поведението. Когато ни изпращат на училищно парти, на което е съвсем в реда на нещата трима непознати да счупят две ребра на сина им, а след това да влязат в тоалетната след дъщеря им, да разкопчаят коланите без въпроси и да кажат  „хайде“, родителите се опасяват, че няма да се наспим за училище, или че ще ни настинат краката. Следят бележките и забележките ни, синините ни – не толкова. Да ни осигурят телефон, но не и да разберат за анонимните sms-и, изпратени от сайта на M-tel, със заплахи къде да не се появяваме, ако не искаме да ни сцепят главата. Да ни дадат джобни, независимо кой ще ни тараши още на входа на училище и ще ни провеси от парапетите, да ни напомни кой е и кого познава. Да идем с изгладено бельо, после е наш проблем дали и кой ще ни спре да ни бърка под дрехите да провери с прашки ли сме – Шамара, Ванко 1 и Лошите пеят, че трябва да бъдем. (По-късно някои от нас надигнаха глава от парапета, от който бяха провесени, само за да повярват, че всичко това е в реда на нещата, закалява, изгражда характер, особено в туй пусто наше време, в което станахме женчовци, като няма казарма.)

Ние не искахме да приличаме на родителите си.

Те ни изглеждаха архаични и слаби, твърде назадничави, твърде преуморени, че да ни защитят, докато са заети да се грижат да имаме, нищо да не ни липсва. Предпочитахме да се филмираме, че приличаме на героите си – герои като споменатите братя Илиеви, като Саша Белия от „Бригада“, като Ванко 1, като Тони Монтана, а паралелно решавахме да не забележим, че тия всичките реални и измислени романтизирани образи свършват много зле накрая, заедно с всички покрай тях. Жени герои нямаше – мястото на жените, и в песните, и във филмите, и в социума, и на екрана, беше под протекцията на някоя бръсната глава, с цената на каквото той си поиска и докато той си иска. Момичетата танцуваха под звуците на парчета, в които всяка дума ги принизява и обижда, пред очите на хора, които планираха да им причинят абсолютно същото. Така трябваше. Мислехме, че нямаме избор, че грозотата на живота ни не е наше собствено решение, а някаква кармична предопределеност, която придава на образа ни още повече драматизъм. Обичахме да повтваряме тия сълзливо оправдателни рефрени, че „животът е такъв, ситуацията е такава, и аз израснах такъв във тая държава“.

„Нямах избор“, разправя един познайник, когото срещнах наскоро. Бил криминално проявен. Дотук добре. Лежал в затвора. Ок. И наркозависим бил. Нищо ново. Не го съдя, и без това only God може, ако не книги, сме чели достатъчно татуси. Нямах избор, повтаря, едно време, през 90-те ходех с по 2-3 лева на училище, а другите идваха с пачки пари, не бяха лишени от нищо. Станах като Робин Худ с времето. По-скоро си Robbin’ da Hood, ядосвам се, с колко мислиш, че ходех аз на училище, а някои деца нямаха и левче.

„Нямах избор“, разправя познат от обичайните квартали на агитката на Левски след поредното си сбиване край денонощна будка за алкохол, „едно време, през 90-те, баща ми беше същият, прибираше се посинен, окървавен, пиян, с избити зъби, и ако е без пари, и нас също ни посиняваше“. Своя живот непотребен, своята мъка безкрай…

„Нямах избор“, разправя познат следовател, след като отива на един скандален събор на главния прокурор преди две години. През 90-те майка му така веднъж не отишла на подобно милиционерско събитие от пожелателно-задължителен характер, после останала без работа, продавала зарзават на пазара, стояли гладни.

Лъжат. Лъжат с оправдания. Изпитват дереализация. Филмират се. Избор имаме. Имаме всички избори. Имахме ги и тогава. Просто не на всички ни харесаха алтернативите. Не ни харесваше ние да бъдем пребърканите, преджобените, заплашените и посинените, нямащите, а много от нас така и не осъзнаха, че всичко това може да спре с нас, или въобще да не започва. Такава ни беше действителността, филмираща, абсурдна – ледено сокче от 10, Смирноф Зелена ябълка, амфет и сок от филм. И повече им харесаха лесните герои, със супер силата да не им липсва нищо. И филмът на 90-те продължи да се върти на протритата си лента, подвластен на вечния кино закон, че с всеки следващ сезон сценарият на сериала отслабва и се загрозява още и още, вече не е интересен на никого, ама се гледа, ей тъй по навик, понеже трябва енергия и усилия иначе нещо ново да се измисли. Че епизодичните герои умират първи, попаднали на лошо място в лошото време.

На 12 може и да нямахме избор дали да се филмираме. На 30 го имаме, имаме го със сигурност – ако не за друго, то поне за това коя роля да изиграем в тоя вечен филм. Кога да загасим телевизора. И дали да поемем някаква лична отговорност, или за пореден път да си го изкараме на сценария.

*За написването на този текст са изслушани популярни български песни от 90-те и ранното ново хилядолетие на теми богатство, престъпност и шофиране, докато на автора му се доповръща, което, в интерес на истината не отнема твърде дълго. Всички споменати примери, препратки и истории вътре са истински.

Вижте още: 

Смъртта е прерогатив на пешеходците

 
 


Повече информация Виж всички