Аз няма да гледам новия „Малката русалка“ на „Дисни“ и съм сигурна, че има хора, които биха решили, че причината за това е расизъм, още преди да са стигнали до края на изречението ми. Няма да я гледам, защото досега не съм видяла римейк, който да прави чест на оригинала си – все ми стоят, като да притоплиш пържени картофи в микровълнова. Не ми пука каква е на цвят кожата на актрисата. „Дисни“ не са я избрали от толерантност или прогресивност – избрали са я, защото е точно толкова лесно да направиш 18 милиона гледания на трейлъра си в YouTube за по-малко от седмица и да накараш милиони хора по света да туитват и ретуитват, защото „Дисни“ умеят и винаги са умеели да правят пари и защото да скандализираш, ядосаш, разстроиш или зарадваш, изобщо да предизвикаш реакция у един денонощно залепен за екрана си човек, когото социалните медии успешно са залъгали, че мнението му по всички въпроси е изключително ценно за цялата планета, е елементарно.
Толерантността е хубава концепция, но и много лесна за окупиране от нивото на идеите и за трансформиране в капитал, така че след това да ти се продаде брандирана.
Обидно елементарно е да я трансформираш така, че хем маркетингът да си върви, хем човек да може спокойно да отръска ръце и да е спокоен със себе си, без да му се налага да мисли или да действа по истински проблеми – днеска си е изпълнил гражданския дълг, надхвърлил го е даже, все пак е спорил за цвета на русалка в социална мрежа, енергията му за обществена промяна е инвестирана в туит, в коментар под клипче, в хейт под статия. А е обидно елементарно, защото сме елементарни за обиждане. И ако не носехме в себе си никакъв расизъм, или никаква форма на реваншизъм, антагонизъм, нарцисизъм (всички думи с това окончание рано или късно завършват зле), то наистина нямаше да прекараме дни и седмици от живота си било то във възмущение, било то във възхищение от цвета на получовек–полуриба. За възмутените – ясно, но и в това да намираш избора на тъмнокожа актриса за роля в римейк на детски филм за огромна победа на хуманността, има нещо плоско и сбъркано като история на „Дисни“, в която главната героиня се прегръща и заживява щастливо до края на дните си с представител на хората, които системно унищожават хабитата и народа ѝ. И, да, да се занимаваш с цвета на кожата на някого, те прави расист, независимо какво си мислиш за тоя цвят и независимо какво мислиш за себе си. В един толерантен свят това не би било тема на разговор.
Твърди се, че раздразнението от избора на актриса идвало оттам, че Ханс Кристиан Андерсен, бидейки датчанин, надали е писал героинята си като тъмнокожа.
По всяка вероятност това е самата истина. Ханс Кристиан Андерсен, независимо от националността му и от цвета на русалките, също така е написал една тъжна история, в която русалката (там апропо тя не се казва като прах за пране) умира на финала и се превръща в морска пяна. Никъде не пее щастлив хор от риби, раци и калмари, доброто не възтържествува, любовта не побеждава всички изпитания и никаква морска вещица не е зрелищно сразена, и ако някой е ял, пил и веселил се три дни, което също не се споменава, вероятно се е почерпил именно с рибите, раците и калмарите. Не помня алтернативният финал на анимацията на „Дисни“ от 90-те, която впрочем много харесвах заради хумора и динамиката ѝ, да е пречел на някого. Ако финалът на филмчето звучи измислен, то понякога реалността надхвърля най-изперкалото въображение, защото фактът, че морският биолог и куратор в природонаучния музей „Смитсониън“ Карън Озбърн обяснява пред Buzzfeed какъв цвят биха били русалките научно погледнато, е истински. Нямам търпение да науча и за кентаврите и еднорозите.
Ако идеята беше касовите холивудски продукции да ни „превъзпитават“ в толерантност, колкото и дразнещо да е само по себе си някой да се има за овластен да те превъзпитава по явен начин, тези продукции щяха да ни разказват органични истории, биографии, да екранизират по-малко популярна литература, чиито протагонисти, художествени или не, са хора от всеки пол, от всяка раса или нация, от всякаква сексуална ориентация. Има безброй такива истории, и те са пълнокръвни, смислени, интересни, непознати, собствени са, не са взети под наем, носят послания, които си заслужава да бъдат чути. И биха защитили децата, които се нуждаят от репрезентация, в много по-голяма степен, от „оф, ето, хайде тоя герой вече ще е от „вашите“.
Само че за да създадеш или екранизираш непозната история, се искат въображение и смелост. Иска се и доза риск – какво ако на никого не му пука за битието и постиженията на океаноложката Рейчъл Карсън, за първата жена астроном в САЩ Мария Мичъл, или за скулптора Хариет Хосмър? Я по-добре да направим някой познат герой на „Марвъл“ или на „Дисни“ жена или човек от друга раса, че това много добре върви със спор в Twitter и с уста, препълнена с пуканки, продаваемо е. Освен това създава взаимен механизъм на самоядосване между консерватори и правозащитници, а това е добре за боксофиса – докато има кой да пита кога ще има филм за Мартин Лутър Кинг с Райън Гослинг в главната роля, и има кой да го angry react-не и да му се обяснява в 17 изречения, и това да се мултиплицира, ретуитва, преповтаря и превръща в мийм, за твоята продукция ще се шуми, при това с шума на парите.
Не мога да си обясня защо някой очаква от крупния бизнес нещо различно. Там толерантността съществува, колкото и русалките.
Вижте още:
Малката русалката умира накрая – ама как смееш, Андерсен?!
