О, неразумни Уиле, мисля си аз в следоскаровото утро, поради що ти удряш Крис Рок… А отговорът си идва с вятъра. Случилото се по време на деветдесет и четвъртата церемония по връчване на филмовите награди „Оскар“ в Долби Тиътър, независимо дали е режисирано, или не, съвпада идеално с обичайния рафиниран холивудски наратив. Лицата в него се сменят, но гръбнакът на сюжета остава същият. Защото е лесен, смилаем и продаваем. Върви добре с бургер, пица или пуканки.
Това е семпъл наратив, поляризиран, за агресори и спасители, за добро и лошо, или, както едно време го наричаха, за бяло и черно. Няма нюанси, няма какво да му мислиш. Залага на шока и скандала, на това, че зрителят ще зяпне с уста, тъкмо, по-удобно, така по-лесно ще натъпче в нея следващата шепа пуканки после.
Ако случайно все още не сте гледали видеото, за което вече два дни всички говорят:
За тази поредна плитка холивудска сензация у нас си имаме много подходяща поговорка: „Преоблякъл се Илия, огледал се – все в тия“. И наистина, преди няколко години Холивуд облече черни одежди в подкрепа на #MeToo и сметна, че така се е противопоставил на мачизма и сексуалния тормоз, произведе хаштагове, генерира миймове, създаде квоти за разнообразие по расови, етнически и полови показатели във филмовите продукции, без да отчете, че равенството и социалната справедливост идват от поставянето на хората в идентични изходни условия, а не чрез налагането на определен задължителен резултат. От време на време стои театрално на крака за една или друга кауза, пуска някоя драматична сълза. Редовно обяснява кое е смешно и кое не е смешно. Сервира сдвъквани, предъвкани и изплюти в устата ни кристално ясни послания, при които няма място за критична мисъл и две мнения. И това е всичко.
Вижте още: Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?
Наративът в същината си остава непроменен. Очевидно същото се отнася и за смешното. Принципно е по-скоро изключение хуморът на водещ на церемония да е забавен и да буди смях, извън онзи насилствения хилеж, който познаваме от ситуационните комедии, тоест „Ако случайно не сте разбрали, а вероятно не сте, смешката беше ето тук“. Но е трагикомично как след години приказки за хуманизъм, представата за комедия очевидно продължава да представлява безвкусна публична шега със заболяването на един човек – в случая Джейда Пинкет-Смит и здравословните проблеми, които са я принудили да ходи с гола глава. Трагикомична е и реакцията на нейния рицар, Уил Смит, който излиза на сцената да фрасне един на лошия Крис Рок, след като сам до преди секунди се е смял на шегата. (Представете си само вълната от потрес, ако актьорът автор на удара беше бял!) Адекватната реакция в случая би била да успокоиш партньора си, ако е разстроен и засегнат, и да намериш момента да кажеш ясно и просто на четири очи на лицето, което те е обидило: „Пич, това не беше окей. Поради тази и тази причина“. Евентуално да поиска извинение. Това би било човечна, подкрепяща и немачистка проява. В нея обаче няма драма, няма сензация, липсва шоу бизнес. Уил Смит спечели своя Оскар за главна мъжка роля минути по-късно, а Крис Рок в рамките на една нощ продаде повече билети за своето стендъп шоу, отколкото за целия предходен месец. Защото скандалът и конфликтът продават, държат зрителя с пуканките прикован към седалката.
Маркетингът, струва ми се, отдавна е започнал да отделя Холивуд от киното. Преди няколко години го усетих и прекъснах дългогодишната си традиция да гледам абсолютно всички номинирани за наградите на Филмовата академия продукции. Твърде дълго имах чувството, че гледам един и същи филм с конфигурация от 10-20 актьори на ротационен принцип в главните роли. Онзи за края на света, когато извънземни / земетресение / наводнение / астероид / враговете от някой друг край на планетата нападат цивилизацията, която абсолютно задължително съвпада и се изчерпва до САЩ, и накрая героят им удря един в лицето и спасява деня и човечеството, обикновено обезврежда и някоя бомба около секунда, преди да е избухнала. Онзи за двамата влюбени, които минават през хиляди перипетии, преди накрая да се гонят между охраната на летище и да се съберат завинаги, за да пръснат няколкостотин хиляди за сватба. Онзи за гангстерите, които всъщност си имат човешка страна и са много симпатични и неразбрани. Онзи за безименните агресори от други континенти, на които морално оправдано носим бомби и демокрация. Онзи с 15-те минути сюжетно развитие сумарно и двата часа CGI полети на чудовища и размахвания на оръжие. А отскоро и онзи с революционното прозрение – че хората всъщност са хора, нищо че са я жени, я чужденци, я с нетрадиционна сексуална ориентация, и, ако случайно не си го разбрал още, кенсъл за тебе.
Това последното прозрение, извън кенсъл частта си, би могло да е много ценно, ако не се лансираше по най-дебилния, очевидно конфликтен и пуканков начин – предимно чрез подмяна на традиционни герои, митологии, литературни класики и персонажи от различни култури, с лица от съвременния политкоректен дискурс. Този подход плюе в лицето на собствената си идея и е способен да отблъсне дори част от хората, които вярват в него, камо ли пък да привлече някой антагонист, защото оставя не твърде запознатия човек с впечатлението, че проблемите, които дадено малцинство среща, се свеждат до квоти и брой тоалетни, кара ги да звучат несериозно, не достига изобщо до дълбочината нито на корените им, нито на измеренията им в съвременността. Но пък пали конфликт, тригър, създава дрязги и драма, спорове, хаштагове. Прави четения и гледания. А те носят реклама. Толкоз.
Ако на Холивуд му пукаше за хората, както твърди, щеше да разказва човешки истории, както всъщност умее. Светът, за съжаление, изобилства от такива. Но те щяха да оставят място за размисъл, нямаше да ти набиват готова сентенция като пирон с чук в главата. И нямаше да е сигурно, че вървят добре с пуканки и реклама. И да ти задържат вниманието точно за пет минути – като шамар в лицето на Крис Рок.
Най-забавното е, че ако на 27 март не беше се случила тази поредна холивудска драма, този път вероятно нямаше и да разбера кога точно са се провели Оскарите. Бях заета. Със София Филм Фест. С кино.
Вижте още:
