Преброй до десет, преди да кажеш „Хайде, вече ти е време!“

| от Лора Младенова |

Всичко започва с някоя невинна снимка в социалните мрежи. На нея е увековечено как лепваш целувка по челцето на приятелско бебе, като разбира се, пазиш фонтанелата. Или пък с племенника ти рисувате с цветни тебешири по асфалта, ухилени до уши.

Нещата никога не спират до лайк. За разлика от януарския сняг, валят коментари – „А вие с Дончо кога?“, „Хайде, време ти е, я виж колко ти отива!“. Обикновено идват от познати и далечни роднини, с които общувате само ако се озовете неловко близо в метрото. Някои го правят от вяла доброжелателност, други – изцяло по навик. Самите коментиращи рядко са родители.

Хм, вече наистина ми е време. За малко повече хигиена в кръга на интернет контактите.

Миналата година една дискусионна социална кампания ми помогна много. Информира ме, че майка ми ще се зарадва повече на внуче, отколкото на тиган. Действително се почувствах благодарна, защото близо три десетилетия прекарах в безплодно чудене коя моя постъпка наистина би зарадвала майка ми. Така или иначе, покупката на тиган не попадаше сред предположенията.

Шегата настрана, замислих се над общественото вмешателство в решението да станеш родител и кога да се случи това. И дали ако ще слушаме народа, не е по-полезно първо да се спрем на отколешната му мъдрост, според която многото баби водят до хилаво бебе. Какво даваме на събеседника си, когато кажем „Хайде, вече ти е време!“?

Съвет? „Всички ни казват, че вече ни е моментът за дете. Аз нямам никакъв проблем да направя бебе на приятелката си, но не и да се занимавам с отглеждането му после. Категорично не искам да си променям живота.“ Когато чух тази реплика на познат, се уплаших не на шега за бъдещето на това потенциално бебе. Създаването на живот не се изчерпва до еднократен акт, макар и бил той разгърнат в цялата му възможна прекрасност.

Стойностният роднина или приятел би разказал открито на своя близък за промените и ограниченията, които съпътстват отглеждането на дете, би споделил как се е справил с тях и какво е научил от собствените си грешки. Би изслушал притесненията му, би го посъветвал да обмисли всичко възможно предварително, а не пост фактум. Би дал координати на проверен гинеколог или педиатър, рецепта против колики или висока температура, или искрена история как е протекло раждането. При едно условие – ако го попитат. Дискретният далечен познат би си замълчал.

Подкрепа? Надали. Базисната подкрепа, ценна и необходима, се изразява в това да уважаваш чуждото право на избор и да го приемаш, дори ако не отговаря на очакванията ти. Едва оттам нататък, тя се развива в практически действия. Приятелската помощ е по-адекватна под формата на предложение за заемане на вече непотребната детска количка, отколкото на мечти от порядъка на „Еех, колко ще е хубаво да возим количките заедно в парка!“. Бъдещите баба и дядо пък биха постъпили по-човечно, ако уточнят дали и доколко проявяват реална готовност да се включат в отглеждането на детето съгласно установените от родителите му правила, отколкото да разследват дали и на кого ще бъде кръстено.

Укор? Искаме повече българчета за България. По-малко аборти. Повече внуци, за да се радват бабите. При по-прецизна и по-малко обвинителна формулировка на желанията същото искам и аз. По-добри условия и политики за децата в България. По-малко нежелани бременности. Повече здрави баби и дядовци, които да радват внуците си. Дяволът е в детайлите. Приносът за подобна среда е едновременно всеобщ и индивидуален. На лично ниво коства толкова усилия, колкото и да попиташ „Вие няма ли вече да правите бебе?“. Да отидеш да дадеш аргументиран вот, да пуснеш пластмасовото шише в жълтия контейнер, да поговориш откровено за секс с подрастващ, да напомниш на вашите да намалят въглехидратите и да идат на лекар. Аз се опитвам. Единственият човек, от когото имам право да изисквам, съм аз.

Учтив жест? Вън от прекия контекст на личния избор, репликата „Е какво още чакаш?“ носи значителен потенциал да наранява. Виждала съм сянката й върху лицата на стабилна двойка, изправена пред дългогодишни репродуктивни проблеми. Също толкова болезнена и дискомфортна би могла да бъде тя за сам човек, който се надява да създаде семейство, или за хора, осъждани за избора си да нямат дете.

Щом приемаме за невъзпитано искането на отчет за финансовото състояние или за честотата и продължителността на чуждия сексуален живот, защо равносметката върху най-интимното и най-отговорно човешко решение остава в кръга на безобидната добронамереност?

„Хайде, вече ни е време!“ – ето така бих коригирала репликата, ако бях бот в редакторска програма. И ми се струва, че кръгът на хората, които я коментират, следва да е тесен. Състои се само от двама души.