„Водата не е ли студена? Не трябва ли децата вече да излизат?“, пита някой от многото роднини, с които тази година решихме да отидем на море. Отговорът ми е учудващо спокоен и изненадващ дори и за мен: „Нека стоят още малко“.
Към онзи момент още не осъзнавах, че съм сменила истеричното си поведение и вече не преследвам децата с досадните и за тях:„Излизайте от водата“, „Преобуйте си мокрите бански“, „Дезинфекцирайте си ръцете“, „Елате да ви намажа“, „Стойте на сянка“ и т.н. и т.н.
Знаете как е. В опит да си осигурим безпроблемна почивка, майките се превръщаме в пренавити машинки за повтаряне. Тазгодишната почивка обаче ми даде да разбера, че съм намалила оборотите на истерията. И че най-вероятно нищо няма да стане, ако банският изсъхне върху тях, така както съхне и моят, че сладоледът не е всеобщ враг на децата, че ако не искат да си доядат порцията за обяд, няма да умрат от глад.
За това осъзнаване ми помогнаха именно въпросните роднини. Противно на очакванията, че като сме много хора всеки ще мрънка за нещо, морето се оказа едно доста приятно преживяване. А в моя случай роднините послужиха като огледало, в което да видя новия си образ – онзи на спокойната майка.
Още първия ден преди да съм оправила багажа, се забързахме с децата към плажа с по една хавлия. Денят беше към края си, а слънцето възнамеряваше да се скрие. Подухваше стабилно. Децата се хвърлиха във водата още преди „да са се климатизирали“.
Когато на плажа дойдоха вече оправилите багажа си чичовци, лели и баби, веднага последваха въпросите: „Ама не им ли е студено?“. Разбира се, че им е студено. И на мен ми е студено. Но сега вече ще знаят защо да не мрънкат още първия ден за плаж.
А след като вече се бяха уверили, че морето все още си е на мястото, аз спокойно си оправих багажа без да слушам през пет секунди: „Кога ще отидем на водата“.
На следващия ден в подобна ситуация започнах да се усещам още по-либерална.
Пуснах голямата дъщеря да влезе във водата преди да е изсъхнал банският й и от предишното къпане. Скандално, нали? Така сметна и някой от почиващите с нас, не помня вече кой, а няма и значение. По-важното беше, че предишната година нямаше да го направя. Нито по-предишната, или въобще в което и да е от последните седем лета, откакто съм майка.
Предишните години приоритет за мен беше да се ядат редовно супи, децата да спят на обяд, да стоят по максимум 10 минути във водата и поне 40 мин. на слънце, да приемат пробиотик 10 дни преди морето, по време и 10 дни след това, да сменям дрехите всеки път, когато се изпотят, и в багажа си носех арсенал от клинчета и жилетки, в случай, че им стане студено вечерта.
Ясно е, че това за мен не бяха почивки, а напрежение през цялото време и толкова много енергия да ги обличам и събличам на всяко подухване, да ги къпя по два пъти на ден след плаж и дълговечно повтаряне по време на обяда и вечерята: „Хайде яжте“.
Това бе изморително за мен, за тях и за мъжа ми, но поддържано от представата, че е за добро.
Това поведение беше продължение на изградения вкъщи модел.
Някъде през последната година обаче изглежда нещо се беше променило, или по-точно казано – бях се изморила.
Изморила съм се от стремежа си да държа всичко под контрол. Изморила съм се да повтарям програмата с миенето на зъби, ресането, обличането, храненето, спането и т.н.
Освен това резултатът от всичките ми усилия не се ознаменува с перфектно здраве, нито с по-добро емоционално състояние за децата или мен. Не си спестявах нито настинките, нито лежането в болница, нито счупените ръце, нито астмата на едната от тях, нито каквото и да е.
И сега явно умората и подсъзнателното усещане, че това ми поведение не води до нищо забележително добро, избуяха в почти пълното „удряне през просото“.
Поне за такова го намираха роднините ми. Други биха сметнали за досадно някой да се меси във възпитането и отглеждането на децата, още повече на морето. Аз обаче съм благодарна. Защото в загрижените им въпроси виждах отзвука от старото си „Аз“ и все повече осъзнавах колко различно е то от новото.
Ще попитате какво се случи това лято с децата с такава безотговорна майка. Нищо по-различно от миналите години.
Всъщност излъгах – всички си отдъхнахме пълноценно.
