Не едно мрачно събитие опорочава провеждането на Световното първенство по футбол в Катар. Случващо се успоредно с войната в Украйна и на кървавите протести в Иран, последвали гибелта на Махса Амини, и белязано от тоновете информация за нарушаване на човешките права и за хиляди смъртни случаи по време на организационния процес на самото спортно събитие, то донякъде изглежда като пир по време на чума.
В тази противоречива атмосфера, Мароко едновременно се оказа един от отборите, внесли лъч светлина и надежда с представянето си на престижния турнир, но и стана косвен повод за още размирици и несигурност, когато победите на тима бяха последвани от прояви на вандализъм и хулиганство сред представители на маргинализирани и изключени от обществото мигрантски общности в Нидерландия, Белгия, Франция. Последното, разбира се, веднага даде повод за хиляди коментари със стреотипна насоченост, твърдящи европейското културно и цивилизационно превъзходство. Приемайки едно недопустимо поведение за достатъчно основателна причина за поставянето под общ знаменател на един отбор, народ, нация, религия, че и цял континент, критиците сякаш удобно забравят, че не друго, а английското футболно хулиганство трайно е най-емлбематичното в света с грозните си и агресивни прояви, без това да става причина масово да обобщаваме негативно Великобритания и нейния разнообразен и цветен народ.
Наричат този спорт „Цар Футбол“ не заради финансовите притоци в него или легендарната корупция, а заради емоцията, противоречивата и завладяваща емоция, която единствен той може да разпространи със скоростта на светлината по цялото земно кълбо. Да, футболът понякога дава повод за агресия и разделение. По-често обаче той обединява човечеството и му демонстрира чисти образци на стоицизъм и талант, а наред с тях и на неподправена чисто човешка емоция. Именно то прави в момента и тимът на Мароко спечели сърцата на всички нас – привържениците на по-малките „ъндърдог“ отбори, любителите на историята за Давид, който побеждава Голиат. Не Deus Ex Machina е силната сюжетна страна на историите, и не грамадните, силните, богатите са героите, които извършват чудеса от храброст, в приказките, с които сме пораснали. Напротив, обикновено е третият от тримата братя, онзи, който остава на заден план и всички го подценяват. Мароко е третият брат в Катар’22.
Мароканците не само станаха първият африкански отбор, достигнал до полуфиналите на Световното първенство. Наред с победната си серия обаче, футболистите на Мароко си спечелиха любов, като демонстрираха такава. И то не към кого да е, а към своите майки. (Нали помните онази поговорка, според която майката е първата любов на сина, а синът – последната на майката?)
След решаващия си точен удар при победата с дузпи срещу Испания на осминафиналите, Ашраф Хакими не просто привлече вниманието на камерите, а направо стана вайръл в социалните медии по целия свят, отивайки да целуне майка си и да отпразнува с нея своя успех. Той направи почти същото след четвъртфиналната победа на Мароко срещу Португалия, като се покатери на трибуните, за да я прегърне. След мача с Испания той публикува тяхна снимка заедно с надпис: „Обичам те, мамо“.
Той не е единственият, който се радва на майчината подкрепа по време на турнира. Няколко клипа на играчи, поздравяващи своите родители, се разпространиха в мрежата след мача с Португалия, включително един на Софиян Буфал, който танцува с майка си отстрани, докато привържениците на Мароко ги аплодират.
Уалид Реграги, старши треньорът на Мароко, също е забелязан да се изкачва по трибуните, за да празнува с майка си по време на безпрецедентния изкачване на самия му отбор към полуфиналите. След като Реграги подсигури победата на Мароко срещу Испания, Ашер Комугиша, анализатор на Ал Джазира, споделя в Twitter становището си, че „Майката на Уалид Реграги, Фатима, която живее в Париж повече от 50 години, никога не е пътувала, за да го гледа като играч или треньор, но той настоя тя да дойде на Световното първенство в Катар. Резултат? Той вдъхнови Мароко за историческо място на четвъртфиналите.“
Ал Джазира съобщава още, че Реграги и Фузи Лекяа, президентът на Кралската мароканска футболна федерация, са се погрижили членовете на семейството, избрани от играчите, да са получили пътувания до Катар с осигурени всички удобства. Родителите неотлъчно присъстват в хотела, където се намира базата на Световната купа в Мароко. Майката и бащата на Абделхамид Сабири например са много познати лица в лагера на отбора.
Включването на родителите на играчите в турнира е умишлена стратегия за изграждане на отборния дух, която Реграги прилага.
Още при заемането на поста си през август той обяви: „Нашият успех не е възможен без щастието на нашите родители“. Съдейки по представянето на Мароко, изглежда, че работи. Триумфът им срещу сочените за фаворити грандове Испания и Португалия се се оказа най-големият шок на турнира до момента, благодарение на който предстои оспорвана и със сигурност не предрешена битка срещу Франция в сряда за място на финала.
Десният бек Хакими, един от знаковите играчи на отбора, вече неведнъж е говорил колко много означават родителите му за него. „Ние идваме от скромно семейство, което се бореше да изкарва прехраната си. Майка ми чистеше къщи, а баща ми беше уличен търговец“, споделя Хакими в интервю, когато се присъединява към Борусия Дортмунд под наем от Реал Мадрид през 2018 г. „Днес се боря всеки ден за тях. Те се жертваха за мен.“
Хакими израства по улиците на Мадрид, преди да влезе в академията на Реал. Той има възможността да играе за Испания, но вместо това избира да да представлява страната, откъдето са корените му. Родителите му изиграват значителна роля в израстването му като футболист, правейки много жертви в името на спортната му кариера. В миналото Хакими е заявявал, че цялата му футболна кариера е посветена на майка му и баща му и днес това е очевидно.
Още един от играчите на Мароко, отгледан от майка си след смъртта на своя баща, Хаким Зийех, влезе във все по-редките оптимистични новини от последните дни.
От дебюта си за националния отбор през 2015 г., 29-годишният полузащитник Хаким Зийех дарява всяко своите хонорати до последната стотинка на членове на отбора и бедни семейства в Мароко. Това съобщи в Twitter мароканският журналист и автор в областта на анти-тероризма Халед Бейдюн.
Зийех планира също да дари целия бонус от настоящото първенство след достигане до сензационните полуфинали. Според мароканската звезда причината за щедростта му се крие в семейната му история. Като най-малко дете, халфът, който от 2020 г. е част от клубния отбор на Челси, расте в лоши условия в холандския град Дронтен със седем братя и сестри. Когато Зийех е на 10 години, баща му умира, след което на момчето се налага да напусне училище и да помага на майка си в ежедневните задължения. Едва по-късно, благодарение на подкрепата на ментора си, Зийех успява да се концентрира изцяло върху футбола при младежите в СК Хееренвеен. Още тогава той си обещава, че за в бъдеще ще дарява по-голямата част от възнаграждението си на марокански семейства в нужда, ако успее във футбола.
Освен най-значимото, или поне най-мащабното, спортно събитие в световен мащаб, футболните първенства ни дават още нещо – възможността да забележим други нации, религии, култури, през които понякога си затваряме очите, имайки се по усмотрение за по-добри, по-цивилизовани, по-успешни като хора от тях, защото мнозина от нас са израснали точно с това абсурдно убеждение. Няма да сравняваме футбола, който Мароко играе в момента, с това, което се играе у нас, каквото и да е то. Нека пробваме с друго сравнение: между играчи, прочули се с похожденията си в чалготеките, пиянските си изцепки и преждевременния залез на всички надежди за себе си, и момче, което надскача средата и възможностите си, за да играе и с парите от това да даде същата възможност на други момчета, вместо да ги потроши по „к*рви и бело“. Между родни квартални ултраси по трибуните – горди незнайно с какво – с нацистко поведение, нацистки жестове и свастики, и няколко „мамини момчета“, които опитват да печелят за цял народ и просто да целунат мама. Е, печелим ли – просто виждаме избирателно?
Вижте още:
