Нова приказка: Хвърчилата история

| от Хара Нурин |

Мира тези дни се сдоби с голямо и пъстро хвърчило. Подари ѝ го леля Хара. Донесе ѝ го чак от Играландия, където го взе от един продавач на хвърчила на плажа. Леля ѝ Хара, когато купуваше хвърчилото, изобщо не подозираше какво ще се случи след това, защото ако знаеше едва ли последвалите събития щяха да се случат точно така, както се случиха в действителност.

Но нека да вървим по ред. Следващата седмица след като си получи подаръка, Мира заедно с майка си Дени и татко си Иво, отиде на една голяма и широка поляна в Южния парк. Вятърът беше идеален за пускане на хвърчила и тя нямаше търпение да го види как лети. Най-много от всичко Мира харесваше опашката на хвърчилото, защото беше дълга и шарена, като на котешките лемури в зоопарка.

Детето започна радостно да тича из поляната, а хвърчилото да се изкачва все по-нависоко и по-нависоко в небето. Мира го гледаше в захлас и се питаше: „Какво ли вижда то сега? Сигурно целия град, а може би даже вижда и панаира в Тетевен и ЖП гарата на град Левски… Ех, да можех и аз да летя, заедно с него…“ мислеше си тя.
Възрастните обичат да казват: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може наистина да се сбъдне“. Дали това важи и за децата? Важи и още как! Ето, Мира точно си го мислеше, и вятърът се наведе и ѝ прошепна в ухото:

– Искаш ли и ти да полетиш, заедно с хвърчилото?

– Д-а-а-а-а-а! – извика Мира без да се замисли и в мигом хвърчилото я дръпна към облаците пред учудените погледи на родителите ѝ. – След малко се връщам! – само успя да извика. – Не се безпокойте!

Щом видя това, майка ѝ скочи да я хване във въздуха, но Иво я спря и ѝ каза:
– Споооокойно! До два часа ще се върне! И аз го правех този номер като дете. Ела да поседнем на полянката, докато стане време да си дойде.

За Мира това беше съвършено ново изживяване. Досега тя беше скачала с детско бънджи и се беше изкачвала на Крушунските водопади на северния край на Деветашкото плато, но да летиш с хвърчило си е съвсем друга работа.

Ех, че красива гледка се откри пред нея! Отгоре всичко изглеждаше толкова малко – и хората, и дърветата, и трамваите, които пъплеха като гъсенички по металните релси.

Вятърът наду бузи и издуха Мира и хвърчилото към зоопарка на улица „Сребърна“, която се намираше наблизо. Не знам дали знаете, но зоопаркът в София е най-старият на целия Балкански полуостров.  Когато прелиташе над него, Мира първо зърна индийската слоница Артайда. От толкова високо тя изглеждаше направо като дребосъче. Артайда също я забеляза, защото помаха с хобот и си вдигна дясното задно краче. На слонски език това означава „Здравей!“

Подремващите два съседни хипопотама се разбудиха щом чуха звънливия глас на летящата Мира, и набързо спретнаха един хипопотамски танц на песента ‘The Lion Sleeps Tonight’ в нейна чест. Мира се разсмя на тромавите им, но много симпатични движения и им прати въздушна целувка. После прелетя и през клетката на женската мечка гризли, която носеше името Рони. Рони нещо беше сърдита в този ден и Мира реши да не ѝ се обажда. Затова пък маймунките бяха весели и много любопитни да видят летящото момиче и опашатата машина. Мира помаха с ръка на всички животни и продължи своя необикновен полет.

Следващата въздушна спирка, която избра хвърчилото, беше центърът на София. Първо минаха през Петте кьошета, точно покрай прозореца на д-р Фаникян, нейната зъболекарка. В този момент на зъболекарския стол беше седнало едно момченце, което тихо хлипаше и не искаше да си отвори устата. Щом обаче видя хвърчилото да прелита пред отворения прозорец, зяпна от изненада и широко отвори уста. Така Доктор Фаникян успя да направи много бърза справка, кое зъбче как е и има ли нужда от нейната помощ. Доктор Фаникян каза, че познава момичето с хвърчилото и може да пита техните от къде са ѝ го взели. Очите на момченцето блеснаха на мига от радост, и то си представи как ще си има голямо хвърчило, може би съвсем скоро.

Мира беше страшно доволна, че помогна на Доктор Фаникян за прегледа. Самата тя отлично знаеше колко смелост се изисква да стоиш на зъболекарския стол, пред всички тези начумерени метални инструменти и да казваш „А-а-а-а-а-а-а“ с широко отворена уста, докато в действителност си умираш от страх.

Постепенно отминаха „Петте кьошета“ и не след дълго се озоваха над златните куполи на храма „Александър Невски“, които блестяха ослепително.
Ех, че златна прелест! А този дядо на пейката отсреща така прилича на моя!“ – тези мисли накараха Мира да си спомни за родителите ѝ, които бе оставила на зелената поляна.

– Вятърко, домъчня ми за мама и татко, моля те върни ме пак при тях! С теб ми е хубаво, но те вече ми липсват!
– Добре Мира, тъкмо е време и аз да отида да потърся моя приятел Дъжда, че имаме доста работа тази вечер.

Вятърът понесе Мира и хвърчилото към Южния парк и когато стигнаха до голямата поляна леко ги спусна надолу. Мира падна направо в прегръдките на двамата си родители, които я чакаха с нетърпение, а хвърчилото се разстла на тревата с цялата си пъстрота.
– Благодаря ти, вятърко! Нали някой път пак ще ме вземеш с теб? – извика тя.
– Разбира се, Мира, разбира се! – отвърна ѝ той.
– Вятърко,  аз скоро ще си имам сестричка, която ще се казва Карина. Може ли и нея да вземем с нас, а?
– И Карина ще вземем с нас, щом е твоя сестричка! Не се тревожи! – сякаш се усмихна вятърът-скитник и тръгна да търси своя приятел Дъжда, а Мира се прибра вкъщи, окрилена от хвърчилатото приключение.

Бележка:
Животните в историята са с истинските си имена и живеят или са живели в зоологическата градина на София, основана през далечната 1888 година от княз Фердинанд, която е и най-старата на Балканския полуостров.

Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.