Къде е моето място спрямо неизбежния телевизионен шум
Лятото е време, в което човек може да си позволи за разнообразие да погледа "риалити" - всички онези формати, които съзнателно избягвам в периоди на активна и сериозна работа.
Сега обаче те минават като фон и озвучават кухнята ми със странни изречения и решения, които понякога ме дразнят или направо ядосват, друг път ме изненадват, но най-често ме разсмиват.
О, да, имам правото да не ги гледам и активно го упражнявам през по-голямата част от времето си.
Но понеже не съм съвършена, понякога си позволявам да надникна "за сведение".
Разбира се, знам, че тези формати са проектирани да активират конкретни психологически и социални механизми.
Те продават повърхностна драма, кой знае защо нормализират токсично поведение и представят манипулацията, викането и интригите като ефективни и едва ли не задължителни инструменти за успех.
Знам, и че тези формати позволяват да надникнем в "чуждия двор", да наблюдаваме автентични (или изглеждащи така) емоции, конфликти и да направим някакъв паралел със себе си - един вид, да видим "къде сме ние".
Риалити телевизията всъщност работи като огледало на обществените търсения, страхове и стойности, но опаковани в бърза, динамична и емоционално достъпна форма.
Сравнението е естествен инстинкт за ориентиране, но то става токсично в момента, в който започнем да сравняваме своя немонтиран, суров живот с монтирания, режисиран живот на "звездите" от екрана.
Не мога обаче да се освободя от усещането, че дори в някакъв кулинарен формат става въпрос за добре шлифована пропаганда - внушаване на определени норми за поведение, ценности и представи за живота.
Лансират се идеали за бърз успех, материален статус, физическо съвършенство, лукс.
Създават се изкуствени сюжетни линии, които да възпитават у зрителя определени стереотипи.
Конфликтът, агресията, клюките и интригите се представят като естествена и дори забавна норма за човешки взаимоотношения. А не е така.
На мен (но май само на мен) изобщо не ми е забавно да гледам как две прекалено млади, неопитни и явно търсещи внимание жени спорят по време на вечеря дали е ок жената да е самостоятелна и независима.
Някак темата е твърде сериозна, за да се обсъжда по този начин в такава компания.
Освен всичко останало - ами ако иска жената и това я прави щастлива, нека стои у дома и да щастливее, какъв е проблемът?
Кой изобщо има правото да казва кое е ок, кое било горе-долу и кое - "тотално погрешно"?
Същото се отнася за спорните теми за традиционния срещу модерния модел на семейство, равенството и толерантността, отглеждането и възпитанието на децата, как се постига успех и колко е успех хиляди иначе мирни граждани на територията ни да гледат как "си се ядосала" на някаква абсолютно незначителна и ежедневна глупост.
Може би съм прекалено стара за тези формати... Или в моето битие продължава да съществува някаква друга норма.
Някак прекалено ми идва едни "мъдри" девойки, които едва съставят правилно изречение на български език, да ме поучават.
Дори не помня имената на тези прекрасни същества, които застават вечер до масата ми за вечеря и изливат всичките си емоции, без да се интересуват дали изобщо имат това право.
Дали и доколко имат основание да определят чуждото поведение, способности и мечти като правилни или неправилни.
Лесно е парасоциалните връзки с героите от екрана да заместят полагането на усилия за реални приятелства и разговори, тъй като екранът не изисква взаимност или отговорност.
В живота обаче не е така - има неща като отговорност, компромис, допустими граници. Без тях реална комуникация не може да има.
Та, ако се питате къде установих, че е моето място и как стоя аз по отношение на риалити форматите, отговорът е - ПО-ДАЛЕЧ!
