„Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне“ беше казал някой. „Повече сълзи са проляти върху изпълнените, отколкото върху неизпълнените молитви“ е казал друг. Прабаба ми е казвала, „Като нямаш нещо имаш един проблем, като го имаш – имаш 100 проблема.“
Разбира се, докато не го изпиташ на собствения си гръб, всичко това ти се струва просто като утешително слово против депресията. Затова и изключително много се забавлявам на някои приятели, които повече от всичко искат да бъдат в сериозна връзка, а са все още на 22 г. Какво можеш да направиш ти, който вече от 1 година си в първата си сериозна връзка и си даваш сметка за илюзиите, които събеседникът ти описва, повлиян от света на Дисни, с който е закърмен?
Седиш отстрани и се опитваш деликатно да разбиеш сладникавите им представи за сериозната връзка. А на всяко тяхно „ти изобщо не ми се обяснявай, ти си имаш гадже, добре ти е“, се опитваш да ги убедя, че не… не е толкова добре да си в сериозна връзка. Или поне не по начина, по който те си го представят.
С гаджето ми правим една година заедно след две седмици. Помня когато разбрах за съществуването му и как го пренебрегнах тогава. Помня къде бях, стаята, оглушителната музика, креслото и скуката на онзи 8-и декември. И него. 10 месеца по-късно, почти със скоростта на светлината стана ясно, че това няма да е просто приятелство.
Още на 4-ия месец си казахме, че нямаме представа как се задържахме толкова време заедно. И до днес, в навечерието на първата ни годишнина, нямаме отговор на този въпрос. Нито се познаваме. Нито се разбираме. Той често казва, че не може да си обясни твърде емоционалните ми реакции, аз все още имам проблем с характерната му рационалност и хладнокръвие във всеки един момент.
Не мога да ви кажа какъв е бил като малък, нито коя е била първата му дума, родителите му не ги познавам. Дори не знам с какво ме привлече, с какво ме задържа до себе си. Нямам обяснение на факта и как издържа изблиците, мрънкането, плачът… как издържа мен. Че дори и зодиите ни са несъвместими. И той не знае как аз го издържам. Може би след две седмици отново ще се попитаме любимия ни въпрос и ще замълчим в търсене на отговор. А след кратка пауза, ще продължим с вечерята на пода, ще се прегърнем и още ред сладникави неща, за които можете и да се досетите сами. Защото, знаете ли, отговор май не ни трябва.
Сериозната връзка на 21 години е капан. Един от най-приятните капани, в които можеш да попаднеш. Уж влизаш само за сиренето и без да се усетиш, вратичката хлопва и оставаш там. Защо е капан? Защото сме на 21 в 21 век. На тази възраст нашите родители вече са ни разхождали в бебешки колички. Повечето мои приятели днес не само че не са в състояние да се издържат сами на 21, но и не могат да изперат собствените си дрехи. Повечето от тях не могат да съхраняват приятелства, какво остава за сериозни връзки.
За деца и семейства на тези години, няма какво да говорим. Така че да, на 21 в 21 век, сериозната връзка в капан. За онова Аз, което си въобразява, че съществува само то в света и последният му е длъжен. Капанът ще го унищожи. И тогава ще отвори вратичката, за да излезеш променен до неузнаваемост. По-добър. По-мъдър. По-щедър към любимия човек.
А междувременно? Междувременно нищо няма да се случи като в романтичните филми. Сериозната връзка е борба. С много неща – с егото ти, с досегашния ти живот, с навиците ти, с партньора, с поривите да го удушиш – кога от гняв, кога от страст… Понякога цената е много висока. Тя може да е трайно увредени отношения с родители, приятели, близки, роднини.
Понякога се налага щастието ти да стъпи върху нещастието на другите. Разбира се, никой няма да право да изисква от теб и не си длъжен да се съобразяваш с никого. И пак… Факт е, че трябва да нараниш, за да си щастлив. И това не значи, че значи не си струва. Ако знаеш защо го правиш, именно подобни действия скрепяват съюза.
Сериозната връзка идва винаги неочаквано и е необяснима. И което е най-хубавото… не искаш да я обясняваш.
Няма да е като в романтичните филми – много по-хубаво ще е от тях. Защото е ваше. Нещо, което има потенциала да продължи много повече от два часа. Нещо, което може да оцелее на времето. Нещо, което ще те направи по-добър човек. И него ще направи по-добър. Защото и най-сладкият романтичен филм не е по-хубав от вашия собствен филм. И ако искате да е достоен за „Оскар“, пригответе се една невероятна, изцеждаща на моменти, груба, цинична, страстна, смешна смесица между сценарий на Бергман и Уди Алън.
Другото са дребни битови неща. Неща, чийто отговор не се търсят в навечерието на първата годишнина.
