Има ли обява за работа или мотивационно писмо, в които да липсва критерият да си екипен играч? Не съм виждала. Поне не и в последното вече повече от десетилетие, в което аз самата се намирам на трудовия пазар и на по-щурия му фрийланс брат.
Особено ако ме питат директно какво е отношението ми към работата в екип. Винаги избягвам директните лъжи, затова подхождам към извъртане на истината. „Е, амииии, необходимо зло е“ в съчетание с горчива усмивка и приятелско вдигане на рамене. „Умея го в ситауции, които го изискват, но съм не по-малко добра в самостоятелната реализация на задачи“. „Отношението ми е, че екипната работа всъщност следва да представлява умело делегиране на задачи, така че всеки да може да работи по тях самостоятелно“. Никога не изпадам в очакваното умиление. Никога не казвам, че обичам работата в екип. Никога не твърдя, че ме зарежда, че ми носи ентусиазъм или че я търся.
Ако бях компютърна игра, щях да съм сингъл плейър, а не мултиплейър. Иначе казано, не съм екипен играч. Наистина го умея, ако се наложи, но мразя да се налага.
Спомняте ли си една детска игра, в която група участници трябва да напишат история? Първият започва със завръзка в рамките на едно изречение, после прегъва листа и го предава на следващия. Всеки вижда единствено написаното от предходния изречение. На финала, когато и последният даде своя творчески принос, листът се разгъва, един чете полученото повествование, а всички се подхилват на това колко абсурден е сюжетът. Е, резултатите от екипната работа твърде често изглеждат точно така.
Вижте още:
В цялата ми досегашна комуникационно-редакторска, писателско-правна и за мое дълбоко съжаление нерядко координационна работа, екипният процес се е случвал горе-долу така:
Един иска да добави нещо свое си, така че идеята да заприлича на панелка с разноцветно остъклени балкони. Втори иска да се орежат най-дръзките ѝ и провокативни части, за да има бранд безопасност. Трети настоява да се свика среща от десетима, в която да обсъдим пространно дали е по-уместно да се каже „перде“ или „завеса“ с оглед целите на комуникацията. Четвърти тихомълком маха и слага запетаи на погрешни места, без да употребява прости инструменти като „Track Changes”, с оглед Негово Величество Екипът все пак да може да знае дали, какво и къде е променяно…
Петият се присеща посред нощ да пише и звъни на всички, за да ги стресира на тема срокове или да сподели някакво свое ирелевантно наблюдение. Шестият следва да даде задължително одобрение на целия проект, без непременно да е най-компетентен по него, но такъв е процесът – именно този човек обича да изпада в радио тишина, очаква да му бъде напомняно, но не твърде често, да бъде ласкан и обгрижван, и да не го търсиш по мейл, телефон или Viber, защото той ползва само WhatsApp, и само по новолуние, но накрая се обижда най-много, ако не е спазен срокът. Когато всичко уж е готово, се намесва седмият с революционна идея как да започнем всичко отначало и започва да настоява на нея.
Резултатът е посредствен и ненавременен. За това е виновен авторът на първоначалната идея, нищо че той я е намразил отдавна в процеса.
Тогава всичко започва със серия от брейнсторминги и непродуктивни обсъждания. Този, който най-малко харесва нефелната концепция след всичките ѝ родилни мъки, обикновено се оказва отговорник за нея. После започва гореописаният процес. По време на него всички регулярно си задават въпроси, които могат да проверят в Google, за да си демонстрират взаимно колко са ангажирани.
В екипната работа предварителните благодарности са установената като допустима форма на пасивна агресия.
От една страна, очаква се да не можеш да откажеш нещо, за което вече ти е благодарено. От друга, ти сам си длъжен да покажеш признателност към неоценимия принос на колегата, клиента или партньора, който през цялото време ти се е месил с дочути от „една жена във Facebook” съвети.
Вижте още:
Уловили са актуална тема и момент, показали са индивидуален глас и почерк и характер и именно с това са оставили отпечатък. Не с тромави постинг планове, не с инфантилни брейнсторминги в игрова форма и не със съвместно гризане на нокти за бранд безопасност.
Не съм виждала статия, която е станала по-добра, защото редакторът е мислил как да не обиди политици или рекламодатели. Не съм виждала никой Франкенщайн на сценарното писане, дизайна или копирайтинга да се е оказал шедьовър.
Намирам повече смисъл в това да работиш с хора, на които се доверяваш, че могат да действат сами, до доказване на противното. Мисля, че дълбоко се подценява стойността на немалкото личности, които не изпитват обсесивната нужда някой нон стоп да бае над работата им.
Всеки да изпълнява задачите си в срока, който е необходим, за да не бави някак работата на останалите. Всеки да е на разположение за отговор на съществени въпроси в разумен срок, който срок обаче да не е от сега за веднага, освен при крайна нужда от последното. Всеки да отговаря от начало до край за собствените си задачи и да не се меси на другите…
Благодаря предварително.
Вижте още:
