„Хората ще забравят какво си казал. Ще забравят какво си направил. Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.“
Мая Анджелоу
Прекарах седмица от август в Банско, на Банско джаз фестивал. Едно събитие, което се организира от 25 години, почти повече, отколкото аз съм на този свят. Тази година имаше близо 300 участници. Моята задача беше да помагам да се чувстват добре, да им правя компания. Дори когато не я искаха или не им беше нужна.
За тези осем дни се запознах и общувах с много хора от различни места и континенти. Всеки ден нови и по много, някои безкрайно успешни и известни, други не толкова. В края на деня обаче остава само едно нещо – кой как се е държал с теб. Как те е накарал да се почувстваш? Наистина дребните неща – дали е попитал за името ти, дали те е питал как си. Всички искаме да бъдем видени, всеки един от нас, без изключение.
На Mастър класа, който проведе известният барабанист Били Кобъм, той каза на младите изпълнители точно това. Разказа им за времето, когато се е опитвал да пробие в Ню Йорк, и че това е градът, в който можеш да станеш звезда. По-важното обаче е, че това е и градът, където си научаваш мястото.
Никой няма да ти каже, че не ставаш, нямат време за това.
Но ще ти го покажат. Като не те забелязват, като те подминават. И в този момент можех да си го представя в някой малък тъмен бар, зад барабаните, можех да усетя болката му от това обезличаване. Урок, който със сигурност е запомнил, защото всеки път, когато го питах как е или как е минал денят му, спираше за момент и питаше – „А вие как сте? Как беше вашият ден?“.
Един друг ден ми се наложи да помоля част от изпълнителите да освободят сцената, за да могат следващите да репетират по график. Тогава се запознах с Кърк Лайтси и светът спря за момент. Спря, защото той остави всичко, което правеше, подаде ми ръка и отдели няколко минути да се научи да произнася името ми правилно. Име, което безспорно го затрудняваше със своята чудатост, твърдост и отдалеченост, но той не спря да опитва. Да превърта звуковете и да ме пита „Така правилно ли е?“. И в този момент ми изплуваха всички истории за безименните роби в САЩ, напълно обезличени, бидейки третирани като предмети, и усетих с цялото си същество колко е важно да имаш име. Не само да го имаш, но и да има кой да го запомни, кой да го произнесе. Както трябва да бъде произнесено. И това е всичко, което има значение, това е целият свят и ти вече не си невидим и вече значиш нещо за някого, поне за няколко мига.
Имаше разбира се и други хора.
Някои бяха учтиви само с когото им беше угодно, или когато им беше угодно. Други бяха просто възпитани, а трети можеше да опознаеш, само ако проявят личен интерес към теб. На този фон най-ярко за мен за открои Игор Уилкокс, който е барабанист от Бразилия. На фестивала участваше с квартет, формиран и менажиран от него, в състав Ерик Ескобар (пиано), Глесио Насименто (бас) и Вагнер Барбоса (саксофон). Игор беше мил, учтив и сърдечен не само с организаторите и доброволците. Той се отнасяше и към музикантите в квартета като с братя. Наистина рядко наблюдавана динамика, която разбира се имаше експлозивен резултат. Емоцията, която успяха да предадат на публиката, беше неповторима и идваше точно от това тяхно разбирателство.
След концерта помагах на музикантите да си приберат инструментите от сцената. Игор беше гушнал едно кашонче. Предложих му да го задържа, за да му е по-удобно. Той обаче отказваше да се раздели с него. Вътре бяха дисковете, които бяха донесли чак от Бразилия. Музиката му. Не беше готов да се раздели с това съкровище, държеше го и го пазеше. В този момент започна да рови вътре и да избира. Извади един диск и ми го подари. Не знам защо го направи, но знам, че завинаги ще запомня човещината му и това което ми каза: „Старая се да се държа добре с всички, с които се срещна, защото искам и с мен да се държат по този начин“.
Това са единствените музиканти, от които поисках автограф. Всеки път, когато го погледна, ме кара да се усмихвам. Изводът е, че нищо няма значение, ако не можеш да си мил. Нито колко дипломи имаш, нито колко си известен. Хората помнят само как си ги накарал да се почувстват.
Вижте още:
