На самия финал на абитуриентския полумесец си давам сметка, че тази година, може би за пръв път, чувам и попадам на повече критики и възмущения на тема балове, отколкото на познатите досадни викове от 1 до 12 – сигурно по това се познават първите признаци на окончателното навлизане в света на възрастните; че тотално си сменил фона, средата, контекста, че си затворил во веки една страница в живота и на новата вече няма абитуриенти и никога повече няма да има, освен ако не си ги направиш, родиш, отгледаш и изучиш лично, та да му дойде време и ти да развържеш кесията. Критиките са познати – какви са тия рокли за по 15 000 лева, какви са тия лъскави автомобили, гримьори, фотографи, какви са тия тридневни банкети с мащабите на малка сватба, и всичкото за какво – че някой се научил има-няма на това да преброи без грешка от 1 до 12. Току ги спре някой репортер, пък ги пита нещо назидателно за Ботев, Вазов, коя река къде е, колко книги са прочели и какво в крайна сметка възнамеряват да струват с живота си занапред. После монтира само „грешните“ отговори, и ето ти – простаци, сър, тц, тц, тц, какво суетно, какво ограничено, какво материално, какво изгубено поколение!
Всичко, което ще чуете или прочетете за абитуриентските, е вярно. Всичкия фарс, целия панаир на суетата, всичкия им показен цинизъм. Само че това, което дължим на абитуриентите по тоя повод, не е нашето височайше презрение. Дължим им извинение. Задето сме им завещали и глупавата си празна традиция, и високомерния хейт по нея едновременно.
От бала си преди фаталните 13 божи лета, помня следното:
От самия 15 септември на последната ни година се започват истерични анкетни комисии начело с училищното ръководство – къде ще сме, що ще сме, коя ще е датата, че да не се засечем с конкурентната гимназия, за директорката ни показността и парите са на особена почит. Събират се пари, после се събират още пари, после още малко. Пуснати са средно седем запитвания за меню, което няма да яде никой, докато накрая се спрем на авангардното пържола с гъбен сос и овчарска салата. Организират се часове на класа и няколко родителски срещи. За бала. Няколко съученици внимателно и старателно подготвят коктейла от наркотици, които ще си донесат, още от февруари. За бала. Едно от момичетата се хвали, че сега отслабва с амфети. За бала. Една отива до Испания да си купи много скъпа и възгрозна рокля на точки, па макар и зелена. За бала. Няколко съученици тръгват на фитнес и пробват анаболи. За бала. Една взима революционно решение да си махне мустаците. За бала. Абсолютно всички са на солариум – рак, не рак, балът си е бал. Един съученик отказва да дойде – най-хубавият, най-забавният, най-дръзкият от целия клас. Сестра ми не отиде на тая глупост, казва, няма да дойда и аз. Завиждам му, и аз не искам да ходя, ама така се прави, а на 18 са единици хората, на които не им пука за това. Ако той идваше, щях да се вълнувам повече за бала, точно защото той беше единственият, набрал липсващия у повечето от нас кураж да откажем да участваме в цирка.
Помежду другото се готвим за матури и кандидатстудентски изпити, но помежду другото. Училищното ръководство не се занимава с това – има да се занимава с бала.
Във все по-трескава истерия се говори за прически, пробни прически, гримьори, педикюри, кой има роднина, семеен познат, личен приятел с много скъпа кола, та да го закара на бала. Мамо, тате, казвам, не може вие да ме карате, така не се прави, никой не прави така. Задължително различен тоалет за изпращането. Задължително различен тоалет за фотосесията в училище. Задължително различен тоалет за видеозаписа в кръчма, където операторът трябва да ни заснеме как се забавляваме под звуците на „Бяла роза“, за да покажем липсващия ни общностен дух, за диска от бала. Пет години сме ходили пеш или с карта за градския, в по-топлите дни сме се борили за глътка въздух в автобус №148. Пет години сме ходили със средно два чифта дънки и 3-4 суичъра, знаехме си един на друг дрехите наизуст. Пет години сме мешали бира с водка на пейка в Морската и сме се смяли, докато не повърнем в храстите. Този бляскав бален свят не е нашият, но трябва, така се прави.
Ако беше сега, ако бях на този акъл, и аз нямаше да отида. Но не беше сега. Не бях на този акъл.
След като първата срещната не особено скъпа рокля, която си харесах, се оказа неподходяща, неуместна и неправилна според всички освен мен, на бала съм в тоалет от чиста зелена коприна на дипли – в тяло приличам на достолепна гъсеница. Косата ми, след две пробни прически, е сплетена на обърната плитка – в главата приличам на презрял ананас. На врата ми виси със страшна сила гигантски кристал, съизмерим само с онзи, който Роуз хвърли на дъното на океана в края на „Титаник“, и биещ го по мащаби. Два месеца избираните ми обувки ми напомнят за Малката Русалка на Андерсен, която на сушата ходела по наострени ножове на всяка крачка. Няма проблем – само 24 часа имам да карам с тях. Гримът ме състарява с 15-ина години. Цялото фиаско, по тогавашни цени, струва повече, отколкото съм изкарвала, изкарвам, искам или мога да изкарвам на двумесечна база към момента. Не съм сама, в подобен вид и ценови диапазон се появяват всички. Някои от семействата на децата не могат да си го позволят, но си го позволяват – така се прави. (По-натам опитвам да сложа гъсеничната рокля повторно за други официални събития, смеят ми се – така не се прави.)
На изпращането ми по-рано през деня се събират семейни познати. Носят цветя и подаръци, бижута, перли – бижута като за имиджа на човек, който някой ден ще може да си позволява да хвърля хиляди по балове. Аз не искам да съм него, но кой ли ме пита. Не успявам да седна, нито да хапна, стъпалата ме болят свирепо, изтощена съм, самотно ми е, искам да си легна, да дам „mute“ на звука, малко ми се плаче. Болят ме бузите, твърде дълго съм се усмихвала, докато ме премятат от ръка на ръка за снимка, и ми пожелават да илядя. А денят тепърва започва.
С класа се събираме на един полигон, за снимки, разбира се, за оня диск, който така и не гледах. Мерим си ги – колите, тоалетите. До един изглеждаме нелепо, като бушмена от „Боговете сигурно са полудели“ за пръв път в дрехи и пуснат в големия град; напрегнати сме, разменяме дежурни комплименти кой колко е хубав и не знаем какво друго да си кажем. Викаме от 1 до 12, разбира се, и нямаме търпение камерата да кривне нанякъде, че да може да млъкнем.
В ресторанта, насред още снимки, кухнята е отвратителна, но и никой не я яде. Пийваме нервно, озъртаме се като крадци откъде ни снимат, усмихваме се. Дъни тежка модерна чалга, чат-пат It’s My Life на Bon Jovi. (Толкова по-добре – подготовка за живота, за всички тежки сватби на далечни познати, на които предстои да бъдем поканени с императивно изискване да занесем цифра пари в плик.) Поклащаме се от крак на крак, подрусваме насолариумени бутчета. Почва „Един неразделен клас“, ние танцуваме прегърнати, не сме били неразделен клас, от нас изключиха общо петима, едни идваха, други си тръгваха, викаха ни в дирекцията на групички, за да ни карат да доносничим едни срещу други, не бяхме неразделен клас, не, но така се прави. С онези, с които щях да деля всичко пет години, ни очакваше да се срещнем за пръв път в един друг град и в тоя момент някои от тях преживяваха абсурда на своите собствени балове поединично.
Пристига изненадата на вечерта – Цветелина Янева. Тя тогава май още не е акомпанирана от партньор с габаритите на средноголяма холова гарнитура и бюджета на няколко десетки поколения абитуриентски балове, та се държи свенливо и скромно. Неловко ѝ е, още си няма собствени песни, изпълнява тези на Преслава, а ние се правим, че избухваме. Така се прави.
В разгара на вечерта започват да прииждат непознати на всички ни хора – балове има, а там се намират пияни момичета, така се прави. Виждам как един видимо по-голям мъж ми слага нещо в чашата с вино. (Да му имам вкуса към гъсеници и ананаси!) Изливам всичко и за всеки случай повръщам. Бих казала, че ми се е развалила вечерта, но за целта трябва да е била хубава на първо място. Не казвам на никого – страх ме е, че ще ми се смеят и няма да ми повярват, и това така се прави. Години по-късно разказвам на двама близки приятели, когато спорим дали съществува такова нещо като „date rape“. Те продължават да твърдят, че няма. Така се прави.
В малките часове готините отиват на дискотека. Аз нямам сили да съм готина повече, затова с половината клас оставаме сами в една от хотелските стаи, седим и си говорим. Не пием нищо. Момчето с анаболите мечтаело да стане архитект, ще ходи в чужбина, но разправя, че много го е страх. Предстои му да успее, а аз да кумувам на сватбата му. Момичето с амфетите се притеснява да каже на приятеля си мутра, че не ѝ се учи в същия град и иска да замине да се занимава с математика, но все с георгафия я мъчат, понеже по този предмет не е никак добра. Тя така и няма да подхване математиката, а ще помогне на много хора да си намерят домове, и ще срещне друг човек, лъчезарен, земен. Момичето с грозната рокля си пада по момче от класа и иска да се разделя с дългогодишния си приятел – по-късно тя първа ще създаде много сплотено интернационално семейство, на нейната сватба ще танцуваме на саундтрака на Game of Thrones по джапанки. Мацката с епилирания мустак пишела поезия. Ти да видиш, и аз така.
Сутринта някой предлага да се разходим до плажа с едно детско влакче, което върви из курорта. Хвърляме обувките и микроскопичните чантички и се мятаме един връз друг в малките открити вагончета. Стигаме плажа, джапаме до колене с роклите в ледената вода. Целим се с пясък. Смеем се. Най-после се държим като децата, които тъкмо отпразнувахме, че вече нямаме право да бъдем. После си седим и си мълчим. Може и да сме можели да сме един неразделен клас, мисля си, и закратко спира да ми е самотно. Нямаме снимки оттогава. „За кво не ми казахте за тая сутрешна разходка, бе, калъфи? Щя веднага да дойда“, казва пичът, който не дойде. Той после става предприемач. И стендъп комик. И протестър. И баща.
Тази е една от двете единствени нощи в живота ми, в които да не съм мигнала нито за миг. Втората е погребението на дядо ми. И двете ме задушават с неприсъщи за мен ритуали и ми оставят една сладко-горчива носталгия по нещо, дето хем е било, хем всъщност е можело да бъде.
Леко почерпен разхождам се аз,
търся останките от своя клас.
Всякакви хора по правия път
срещам, но те срещу мене вървят.
Така пеят любимите „Ревю“ в едноименната си „Абитуриентите“. А тия хора, които вървят срещу нас, са същите, които плащат, организират и снимат нашите абитуриентски, защото така се прави. Същите, които Селинджър нарича „преструванковци“. Същите, които ни задават всички погрешни въпроси, които са били зададени на тях. Какъв ще станеш, като пораснеш, ама така че хем да изкарваш много пари, хем така, ако може, да работиш по-малко? Това разумно ли е? Сигурно ли е това? Виж този човек колко те харесва, защо не излезеш с него, защо не му дадеш шанс, какво, като не ти харесва, ще го харесаш с времето? Как така няма да правиш сватба – сватбата е за роднините? Защо сега им помагаш на тия, а не на ония, човек не може да помогне на всички? Какво да им гласуваш, че то няма смисъл? Къде сме на осми декември? Къде си на Нова година? Петък вечер е – няма ли да избухваш? Защо не си купиш това, и това, и това? Защо не си избереш по-скъпа рокля за бала? Така се прави. Ние тука така правиме. Тука е така. Ако някое от последните висеше над сградата на Народното събрание вместо „Съединението прави силата“, щяхме да сме били по-честни със себе си и сигурно по-рядко да викаме „Оставка!“.
Онова, което аз не споделям на останките от класа си през най-цифровизираната вечер от нашите животи, е, че аз си мечтая да стана човек, на когото не му пука как се прави. И ме е страх, много ме е страх, че сигурното никога няма да ме пусне, че никога няма да сваля перлите, че ще вадя пачки за абитуриентски бал с едната ръка, докато пиша хейт пост за простотията на абитуриентите с другата, че никога няма да срещна своите хора, към които си мечтая да мога да отнеса друг един текст на любимите „Ревю“:
…И се събираме по пейките още,
не ни е страх за този живот,
храна ще търсим по кофите нощем,
но ще останем волни до гроб.
И също като съучениците ми, всъщност и аз ще успея.
P.S. A ти нахейти ли абитуриентите? Понеже и това така се прави.
Вижте още:
