Има ли нужда от българската култура? Този въпрос постави актьорът Малин Кръстев след прожекцията на новият филм с негово участие „Добрият шофьор“ на Международния филмов фестивал в Бургас средата на юли. Актьорът предложи да направим референдум – „Имаме ли нужда от нашата култура?“. Да дадем на гражданите да гласуват и ако се окаже, че няма нужда, че не си я искаме, да приключваме с изкуството. Защото всъщност не е нужно да си културолог, за да забележиш, че в България изкуство се прави трудно. Понякога даже обидно и унизително трудно.
Скандалите в Народния театър тресат страната от над година. Пари за изкуство няма. Всичко се прави въпреки, а не заради държавата. Едни от най-изтъкнатите артисти са създали най-добрата си работа извън страната. Някой дори са забранили разпространението ѝ в страната зареди различни политически и юридически причини.
Вижте още: Камен Донев обяви, че напуска Народния театър заради ръководството
Масовата радост покрай спечелването на „Букър“ от Георги Господинов е един от малкото примери, където населението в голяма степен успя да се зарадва на този успех и да го припознае като свои. Не точно така стояха нещата с номинацията за Оскар на Мария Бакалова преди 2 години, например.
Докато по-рано представители на 9 творчески съюза призоваха да се отдели поне 1% от БВП за култура. Като почти всички водещи политически сили бяха направили обещание за повишаване на бюджета за култура, който досега беше в размер на 0,6 % от БВП. Вместо това не само няма увеличение, а всъщност бюджетът се намаля. Нямаме ли наистина нужда от култура?
А от българското изкуство има нужда, ако не в България, то извън нея, защото това, което могат да предадат новините, не е същото, което могат предадат поетите, писателите, актьорите. Колкото и да не ни се вярва, нашият поглед над нещата всъщност е специфичен и в неговата уникалност именно е и неговата ценност за света.
„Добрият шофьор“ е един почти документален филм за българската действителност такава, каквото е; каквато я гледаме по новините и каквато я живеем всеки ден – изпълнена с обрати, тежки избори, недоимък, предателства, отчаяние, насилие, провали, но и истински, дълбоки приятелства и поне малко надежда. Филмът преплита общонационалното и човешкото, с най-личното и съкровеното.
Екипът коментира, че тяхната цел от творческа гледна точка е да повдигнат актуалните въпроси, които вълнуват обществото и че ролята на киното е да озари проблемите. Затова и все по-голяма е нуждата от фестивали, където се говори за изкуство и култура. Оказва се обаче, че българската култура е нужна не само на себе си, а най-вече на другите. Все по-често българските филми получават голям отзвук и положителна оценка в чужбина, защото предоставят една качествено различна гледна точка – безкрайно изстрадана и сурова. До такава степен, че когато са показали филма във Финландия, на публиката там ѝ е било трудно да си представи, че всичко се случва точно така, както е показано. Нещо, за което българският зрител няма ни най-малко съмнение, защото тази болна реалност отдавна го е хванала за гърлото.
Както обаче отбеляза Китадор Тодоров – всичко зависи от всеки един от нас, и ние трябва да пожелаем да ни е добре, изборът е наш. Ние, зрителите на този спектакъл, който представлява в момента българският културен живот, сме изправени пред ежедневни избори. Понякога те са морални, понякога са свързани с оцеляването ни, но не бива да забравяме, че нашето оцеляване е немислимо без досега ни до изкуство. Докато сме тук и ни има обаче има смисъл, има смисъл и от българската култура, и от българското кино, защото някой трябва да разкаже нашата история пред света.
Вижте още:
