Петък вечер е, а ние, като никога, сме вкъщи. Мъжът ми води разговор по телефона, който звучи така: „Ама верно ли втаса за три дена? Нормално зеле? КАжи чесно“. Аз мия пресен чесън с антибактериален сапун. Бебето, голо, гони котката с вилица за барбекю, спира за секунда, за да се изпикае пред телевизора, и продължава, като пътьом се бърше с тоалетна хартия отпред назад, както гинеколозите учат младите момичета.
Преди да успея да си измия ръцете с антибактериален сапун от антибактериалния сапун, омешан с потенциално заразен пресен чесън, кучето излочва пикнята.
Мъжът ми му се възхищава. „Виж го, бе! Той разбира, че Джоджо е малко кученце, което трябва да бъде почиствано!“.
Оборвам го, че кучето просто обича гадости. Той ми предлага да направим експеримент и АЗ да се изпикая на пода и да видим дали кучето ще измие след МЕН. Решавам, че ми го връща за това, че вчера му казах, че го мразя, и започвам да мия с антибактериален сапун репичките.
После се замислям, че всъщност, може би това ще е забавен експеримент. Толкова малко забавление имаме в тоя живот в последно време и без това…
Като казах на мъжа ми, че го мразя, не беше в момент на афект, беше искрено. Никога не сме прекарвали плътно заедно две седмици. За толкова време забелязах неща, които никога преди това не ми бяха правили впечатление. Той е битов терорист. Има бръчки. Сърба, когато яде таратор. Все ужасни неща, които съм пропускала в ежедневието, но днес, залепени един за друг и обкръжени от взискателни куче, котка и бебе, изпъкват като фосфоресциращи звезди на тавана.
Всяко дъно има двойно дъно и до края на извънредното положение вероятно всички ще достигнем неподозирани нива на простотия. Изолацията, тревожността, потиснатостта, непрекъснатият информационен поток, който ни дави в напрежението си, всичко това ни кара да гледаме на семейството си едновременно с досада и боязън.
Но горе главите! И това ще мине!
