Болки след раждане, косопад, безсъние и неговите демони: мрачни дни и безнадеждни мисли – първите месеци след раждането (колкото и добричко и послушно да е точно вашето бебе) са незабравимо тежки във физическо и психическо отношение.
Да си спомним само ужаса на кърменето за първи път, последван от постоянното, ежеминутно висене в скута на мама. И болките в гърдите, запушванията, притеснението дали бебето е гладно или е преяло, пазенето на хранителен режим (и липсата дори на чаша вино за успокоение!)… И адското изнервяне, свързано с рева от коликите през първите няколко месеца. И паниката около захранването; и безумното хленчене при растежа на първите зъбки; и безконечното висене с дни до бебето при първата му настинка, и безконечното висене всяка вечер за приспиване, и нощем, когато се буди…
Разбира се, не всичко е така мрачно – през първата година изживяваме и радостта от първото изправяне, възторгът от първата крачка, вълнението около първата дума.
Цялата тази палитра от нови изживявания бушува в смесица от окситоцин и стрес, които ни карат да не можем да се разпознаем изобщо.
Всъщност нас, родителите, изобщо ни няма през първата година – свели сме се до готвачи, детегледачи, кърмачи, бавачки и помощен персонал. Месеците след раждането жената не е личност, а е същество, което се чуди единствено: „Какво се случи с мен?“, а мъжът е като портфейл, но освен да дава пари, той трябва и да умее да сменя памперси, да къпе, да облича за излизане и, ако има късмет, да се наспива понякога около бебето…
През първата година минаваме през един ужасяващ, но и сладък ад, в който всеки ден носи някакво ново страдание, ново решение и ново знание.
И ето го първият рожден ден!
Бебето прохожда и… настройката ни е позитивна: време е да си отдъхнем от гореспоменатите предизвикателства и изобщо от стресиращата житейска драма, съпътстваща новия живот.
Малкият пискун вече не е само багаж, който да пренасяме от едната стая в другата, а се превръща в човече, което се придвижва самостоятелно и показва тенденция да става все по-малко зависимо от нас.
За съжаление радостта от прохождането трае точно един… или по-скоро половин час.
Осъзнаването, че втората година може би ще бъде точно толкова трудна, колкото и първата, ни залива като приливна вълна, когато детето започва да извършва около триста движения в секунда – ходи, хленчи, подсмърча, хвърля и пипа всичко – при това почти едновременно.
А може би дори сме се заблуждавали – втората година се очертава не просто трудна като първата, а много по-трудна.
Вместо да лежи и да плаче, малкото чудо вече се придвижва и реве. То се лепи за мама постоянно, но когато тя го викне, се обръща и хуква на другата страна.
Вече няма колики – но вместо това започват проблемите на големите – диария, разстройство, запек – и необходимост да се учим що е то гърне и как се използва.
Вместо хленчене при порастването на зъбите, получаваме истински човешки плач, при това нерядко придружен и от температура.
Вместо безсъние нощем, получаваме все по-малко сън през деня и невъзможно заспиване вечер.
Ако през първата година сме висели часове наред с детето на ръце – сега получаваме отново часове наред висене с детето на ръце – с тази разлика, че то е голямо и тежи много повече.
Вместо болки в гърдите, сега получаваме болки в кръста…
Ако преди разходките в парка бяха спокойно изживяване, свързано с монотонно бутане на количка, то сега сме вече в истинския екшън – тодлерът (защото вече не е бебе) не иска да стане от количката и плаче, а когато стане – хуква и не иска да го прибирате обратно. Ако го хванете, започва да плаче или крещи.
Вместо да се усмихва кротко на всички околни, сега детето се гъне, гърчи, подскача, а когато го гушнете, ви ощипва по носа или ви бърка в окото. Бързо се научава да казва „не“ на всичко, не иска да дава ръчичка, за да ходи до вас, и опитва от всичко, което е на земята.
Вместо проблеми с кърменето, вече имаме проблеми с храненето. Голяма част от навършилите една година не ядат куп неща, а другата голяма част пък ядат всичко и постоянно и ако поискате вие да хапнете нещо, започват да хленчат, ако не им дадете. Някои от тях са толкова лакоми, че дори си удрят главата в земята като муджахидини по време на молитва, за да получат храна – това са първите изблици на тръшкане, които ще се усъвършенстват от ден на ден, докато стигнат до високо изкуство.
Вместо мятане на малки ръчички и крачета във въздуха – вече имаме сочене и пипане. Проблемът с пипането също ескалира ден след ден. На година и един месец хлапенцето вече е способно да дръпне покривката от трапезната маса и да счупи всички чинии и чаши на нея.
А някои от децата имат способността да извършат това дори два, три пъти за един ден.
Само няколко месеца по-късно, тодлерчето ще може да чупи каквото си пожелае, ще напъхва разни неща на странни места, ще крие храна из играчките си, ще вади всичко от шкафовете, ще къса книги, ще включва устройства и ежеминутно ще изчезва от погледа ви…
За финал ето една малко атеистична мисъл, която ми хрумва:
А дали втората година не е създадена да бъде именно толкова трудна, за да можем да забравим колко отвратително трудна беше първата след раждането? Иначе ако си спомняха какво са преживели жените през първите 12 месеца, дали изобщо щяха и да си помислят за второ, че и за трето, и четвърто дете???
Вижте още:
Почакайте да видите втората